Италианският пейзаж плавно преминаваше от възвишения в хълмове и обратно на фона на далечната планинска верига на хоризонта. Двамата с Козимо се наведохме напред към прозореца на колата под наем и видяхме правоъгълни ниви и някоя и друга група къщи. Срещнахме се в Амитерно понеделник следобед, като той кара на юг от Сан Марино, а аз — на север от Рим. Бяхме посетили църква след църква, сред които „Санта Мария ди Амитернум“, „Санти Козма е Дамиано“, построена през XV век и после отново през 1706 година, и средновековната „Мария Сантисима дела Нативита е Сан Роко“, възстановена след земетресението през 1703 година. Но въпреки че няколко звучаха като църквата, спомената в документите от Ватикана, в църковните регистри и преливащите общински архиви нямаше нищо, което да предполага, че някоя от тях е била построена близо до руините на храм на Марс. По принцип местните историци можеха много да помогнат. Но нито един от начетените мъже и жени в Абруцо не беше в състояние да отговори на въпроса ни. Някои бяха чували за храма на Марс, обаче руините му бяха сред многото, потънали в забвение. Едни ни предлагаха да потърсим в Акуила, други — в Амитерно, а трети — в Скопито или Пицоли. Човек би си помислил, че писмото от Ватикана ще ни отведе право до руините, но е било написано от и до мъже, които са били запознати със съответната предистория, имена и места. Множество църкви са били разрушени при земетресения в началото на XVIII век.

С помощта на контактите и ресурсите си от МНД вече бяха събрали археологически екип, който беше в готовност. Професионални археолози, студенти по археология и опитни работници, които знаеха кога булдозерът трябва да се смени с мистрия и четка. Засега нямахме конкретно място, на което да ги пратим.

Прекарахме цялата сряда в оглеждане на района около църквите „Сан Пиетро“, „Мадона дела Кона“ и „Мадона дела Вале“. Отбихме се при няколко от големите варовикови скали, напомнящи на бели белези по терена. Не намерихме нищо. Никакви обрасли с мъх руини на храм, плакети, на които да пише, че съответната църква е била издигната върху основите на римски храм, открити пространства, може би незастроени като знак на уважение към предишно светилище. Нищо. Голяма част от региона Абруцо се състоеше от национални паркове, което засилваше впечатлението, че там почти не живеят хора.

2

Това, че си параноичен, не означава задължително, че някой не те следи. Забелязах го в мига, в който подминахме една порутена мелница за производство на зехтин. И простенах.

— Какво? — попита Козимо.

— Пак се появи.

— Какво се появи къде?

— Скутерът.

От няколко дни ни следеше. За последно го видях в Пицоли, когато погледнах в огледалото за задно виждане. А сега беше на сто метра зад нас.

— Скутер?

— Вече съм го виждал няколко пъти.

— Скутер, Бьорн?

— Каран от млада жена.

— Случайно да говорим за същата онази млада жена, която си видял във Флоренция, Рим, Сан Марино, Осло и вчера във Ватикана?

Тонът му беше неутрален. Но долових насмешката в него. Така че не отговорих.

— Коя ще да е тя? — попита той.

Сякаш жената не съществуваше. Призрак. Фея. Караща скутер.

— Следи ме.

— Скъпи приятелю, Италия е пълна с млади жени, каращи скутери.

Козимо отдавна ми беше поставил диагноза. Според него жената, която ме преследваше, била събирателен образ на различни жени, които случайно се намирали близо до мен и които обърканият ми ум приемал за една-единствена жена. Диаграмите, изображенията и ребусите били изпращани от Луиджи Парчели или Тони Еспозито с цел да ме уплашат. Аз възразих, припомняйки му, че след като бяха арестувани, продължих да получавам съобщения. Дори и това си имаше своето обяснение в рационалния му свят: съобщенията не били изпращани лично от някого от тях, а от съучастник на Луиджи, който неуморно изпълнявал задачата, възложена му от него.

Хвърлих му бърз поглед. Гледаше ме съчувствено.

По пътя на връщане от „Мадона дела Вела“ оставих Козимо при един местен „Карфур“. Скутерът спря в една бус лента зад нас, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и зачака. Продължих няколкостотин метра напред и завих към паркинга пред хотела. Скутерът тръгна надолу по пътя.

„Не бъди толкова истеричен“ — укори ме татко.

Заключих колата и погледнах надолу по пътя, за да видя дали скутерът ще обърне и ще се върне. Но не го направи.

3

На пейката пред входа на хотела седеше една жена и пушеше. Сърцето ми подскочи.

Изабела Конти. Никога не е била толкова красива.

— Бьорн…

Гласът ѝ беше слаб и разтревожен. Със сигурност беше осъзнала, че съм прозрял двойната ѝ игра.

Приближих се и тя се изправи.

Погледнах я въпросително.

— Изабела?

— Трябва да поговорим.

Тя си дръпна солидно от цигарата.

— За какво?

Смачка фаса в един пепелник на стойка.

— Мисля, че знаеш.

Влязохме в бара на хотела, който всъщност представляваше продължение на рецепцията. Служителят там беше и барман. Поръчах си чаша бира, а Изабела — чаша бяло вино.

— И? Намерихте ли гроба? — поинтересува се тя.

— Близо сме.

— Използвате разказа на Атик Сенецион като ориентир?

— Кой ти каза?

— О, знаеш.