— Авторите им използват образа му като прототип на литературен герой. Той е жертвеният агнец. Създават плашеща фигура, прокарвайки връзка между него и парите, дявола, старата религия и чистия и прост антисемитизъм. Но не забравяй, че той е бил апостолът, който е дръзнал да предизвика Исус. Бил е скептичният сред тях и е имал критическо мислене. Бил е разочарован и ядосан, защото Исус не е бил онзи, за когото го е смятал.

— И затова е бил обладан от дявола?

— Метафорично казано.

— Каква според теб е била ролята на Пилат Понтийски в случая?

Аре-Бьорн ме погледна внимателно.

— Какво всъщност си открил, Бьорн?

Избегнах да дам пряк отговор, като заявих, че се опитвам да разбера тематиката.

— Пилат… — започна той. — В качеството си на римски префект без съмнение е произнесъл смъртната присъда на Исус.

— Без съмнение?

— Разпъването е било римско, а не еврейско наказание, Бьорн.

— Някои мислят, че еврейските жреци са го използвали, нали?

— Това вярване се е наложило по-късно. Отначало цялата вина е била хвърлена върху Пилат и образът му е бил демонизиран. По-късно евреите били обявени за главните виновници за смъртта на Исус. Сега представят Пилат като човек, приел християнството.

— Пилат? Християнин?

— Това е популярна теза. Матей и Лука го представят като справедлив, но слабохарактерен мъж, който всъщност е искал да освободи Исус. За разлика от тях, еврейските автори Йосиф и Филон го описват като непреклонен, алчен и жесток. Въпрос на избор.

Аре-Бьорн ми разказа исторически факти и легенди, но не навлязохме по-надълбоко в образа на Пилат. Усетих, че той започва да губи търпение. Преди да си тръгна, го попитах какво свързва с думите милост, истина, правда и мир от Псалтир.

Той ми хвърли привидно укоризнен поглед.

— Не си ли чувал за четирите Божии дъщери?

— Не. Нима Бог е имал четири дъщери?

— Докторът на Църквата109 Бернар от Клерво представя милостта, истината, правдата и мира, когато тълкува борбата, която водят на небето. Мислех, че това е известен факт.

Изведнъж си спомних защо тези думи ми звучаха толкова познато и се засрамих. В „Държавният закон на Магнюс Лагабьоте“ от XIII век непрекъснато се споменават четирите Божии дъщери — милост, истина, правда и мир — като ранни примери за идеала за равенство пред закона.

Дори това бях успял да забравя.

Върнах се вкъщи. Клечките за зъби си бяха на мястото в процепа между вратата на апартамента и рамката, така че се успокоих. Бях обядвал толкова късно, че пропуснах вечерята и подремнах на дивана. След това изядох няколко филии хляб, като през това време четях вестници на таблета. Докато хапвах филия с прясно сварено яйце и коктейлни хапки с копър, попаднах на една новина, свързана с Максимо Парчели:

Ню Йорк Сити („Ройтерс“) — Американският бизнесмен и милиардер Максимо Парчели почина на седемдесет и една годишна възраст. Според медийно изявление, публикувано от холдинга „Парчели Корпорейшън“, е умрял от мускулното заболяване АЛС в дома си в Ню Йорк. Известен е като собственик на фармацевтичната верига Francesco’s. Освен това американските медии често намекват за връзките му с мафията.

Той живееше взето назаем време.

Тъкмо сложих чинията и ножа в съдомиялната, когато ми се обади Козимо.

— Прочете ли? — попитах аз, преди да успее да каже нещо.

— Какво?

— Максимо Парчели е починал.

— Видях. Тъжна работа. Но можеш ли да дойдеш?

Гласът му направо трепереше от вълнение.

— Какво е станало?

— Просто ела.

Четиринадесета глава

Кончината на Пилат

1

Сан Марино, сряда

Козимо не приличаше на себе си. Косата му, която обикновено беше прилежно сресана, стърчеше във всички посоки. Мустаците му бяха разрошени, а очилата — накривени. Ризата му се подаваше над панталоните му от едната страна. Между зъбите му се люлееше изгасналата лула.

— Бьорн? — възкликна той така, сякаш беше изненадан, въпреки че не би трябвало да е. След това ме издърпа навътре в апартамента си, чиято кухненска маса беше отрупана с документи, карти и отворени книги. Из помещението се носеше острата миризма на тютюнев дим.

— Та — нетърпеливо започнах аз, — какво си открил?

Козимо развълнувано взе сканирано копие на древен документ.

— Намерих това — заяви той, размахвайки копието — в една кутия в държавния архив в Болоня. Там има не по-малко от трийсет и четири километра етажерки с книги. Представяш ли си? — попита той и извъртя очи. — Трийсет и четири! Що се отнася до архива, на този документ не му беше мястото нито в онази кутия, нито в етажерката, от която го взех. Така че бихме могли да кажем, че това откритие е чист късмет.

— Но какво е то?