Читаем Сребърниците полностью

— Неразбираемо — повтори Максимо този път по-тихо и ми подаде паспорта. Бързо го прегледах и се вторачих в снимката в близък план. Изглеждаше бегло познат. Тони Еспозито беше мъжът, който ме следеше от няколко дни. Със сигурност беше същият, който ме заплаши в хотелската стая, и онзи от записите от охранителните камери във Флоренция. Въпреки това не разбирах нищо. Ако той не работеше за Максимо Парчели, как ме е следил толкова отблизо? Щом младата жена не работеше за монасите, сигурно беше от бандата на Еспозито, нали?

Пазачът попита какво да правят с нарушителя.

— Пуснете го — нареди Парчели.

— Какво? — почти се провикнах аз. — Трябва да го предадем на полицията!

— За какво?

— За… това, че ме заплаши. И проникна в манастира!

— Замислете се, Белтьо. Имаме ли нещо сигурно срещу него, което би било от полза на полицията?

Имаше право. Това, че Тони Еспозито е проникнал в двора на манастира и че подозирам, че ме е следил, не беше достатъчно сериозно, за да заинтересува полицията.

— Кой може да е снабдявал Луиджи с информация? — размишлявах на глас. — Алекзандър Дъръм Лойд? Уилям Макнамара? Някой друг от МНД?

Сам чувах колко неправдоподобно звучи това.

— Някой с достъп до цялата информация — заяви Козимо. — Но кой?

— Някой с много добри източници — добавих аз.

— Звучи като мен — пошегува се Парчели. — Но аз не съм издавал нито дума. Заклевам се — увери ни той, след което се замисли. — Нека попитам Бог.

— Той едва ли се занимава с такива дребни работи — отбеляза Козимо.

„И при всички случаи не би отговорил“ — помислих си аз.

Парчели започна да се моли. По едно време се разтрепери. Накрая вдигна поглед.

— Мисля, че разбирам — тихо и тъжно заяви той.

Погледнах го въпросително.

Той въздъхна дълбоко.

— Началник-щабът ми организира всички операции. Знае всичко, което знам аз.

— Подозирате ли го? — попитах аз.

— Имах му пълно доверие. Но през последната година станаха странни неща, чието единствено възможно обяснение е…

— Да? — подкани го Козимо.

— … той да работи за Луиджи.

— Като негова къртица?

— В такъв случай ме е предал по възможно най-жестокия начин.

— Има ли такава вероятност? — попитах аз.

— Спонтанният ми отговор би бил не. Но вече не знам. Това би обяснило някои странни съвпадения. Да, би ги обяснило.

— Какво знае той?

— Всичко! След като Алекзандър ми каза, че щели да изследват пергаментите в „Библиотека Медичи Лауренциана“, споменах това и на него.

— … а той на свой ред е информирал Луиджи?

— Ако е предател, всичко е възможно. Като началник-щаб има достъп до цялата ми информация.

— Защо Луиджи би се интересувал от писмото?

— Не го е грижа за историческата и религиозната му стойност. Освен това усилията ми да уредя канонизацията на баба никога не са го интересували. Точно обратното: ако се сдобие с писмото, може да го използва, за да осуети процеса. Това сигурно би му доставило удоволствие. Освен съсипването на плановете ми го интересува само още едно нещо.

— Което е?

— Парите. За него писмото представлява business opportunity80. Колко може да струва то?

— На черния пазар? Изключително много — отсече Козимо.

— Типографска версия на „Книга на Мормон“ от 1830 година беше оценена на над трийсет и шест милиона долара — обясних аз. — Един от бележниците на Леонардо да Винчи81 се продаде за много над петдесет милиона. Писмо на две хиляди години, написано от Пилат? Мисля, че ще струва двойно повече. А може би и отгоре.

— Освен това… Не, не е възможно…

— Какво?

— На самолета Луиджи ми сподели, че работел с Ватиканската банка по някакъв проект. Не пожела да ми даде подробности. Но възможно ли е да използва писмото, за да ги изнуди по време на срещите им?

— Луиджи или началник-щабът ви знаеха ли, че ще ходите в манастира?

— Не. Началник-щабът знае само, че съм в Рим.

— Тогава Тони Еспозито как е успял да ни намери тук?

Двамата с Козимо се спогледахме. Проверихме всичките си дрехи. Джобове, шевове, гънки на навити ръкави и крачоли. Не намерихме нито микрочипове, нито проследяващи устройства.

— Минибусът! — възкликнах аз.

Парчели махна с ръка на пазача да се приближи.

— На чие име са регистрирани минибусите на манастира?

На пазача му се наложи да отиде да провери. Когато се върна, съобщи на Парчели, че поради данъчни съображения всички превозни средства на манастира били регистрирани на ордена. Старецът погледна към мен и Козимо и кимна. Минибусът сигурно беше регистриран на адреса на манастира.

— И така… — започнах аз. — Какво ще стане с нас?

Парчели ме погледна в очите.

— С вас ли?

— Да. С мен и Козимо. Какво ще стане с нас сега?

— Аз казах каквото имах да казвам. Исках да споделя историята си с вас. Заради баба. Какво ще правите оттук нататък, зависи от вас.