Качи се на люлката и дочу как забързаните сирени се приближават към портата и спират пред нея.

Погледна от другата страна на оградата и видя стръмния насип, който водеше към покрайнините на търговски комплекс; отвъд него имаше жилищен квартал, който представляваше истински лабиринт от улички, пресечки и задънени улици.

"Малко като този проклет случай", помисли си Ким и слезе обратно на земята.

Бавно измина пътя от счупеното пано на оградата до задния вход на къщата, като се оглеждаше наляво и надясно.

Накрая спря на малко повече от метър разстояние от полицая, когото беше поставила на пост.

— Как сте днес, госпожо?

Ким понечи да го попита какво точно имаше предвид с този въпрос, по дяволите, и в този момент разпозна служителя, с когото Брайънт беше говорил преди няколко дни. Човекът правеше точно онова, което го бяха посъветвали — да я заговори.

Ким завъртя очи към небето, поклати глава и се отправи към предната част на къщата. Брайънт стоеше пред вратата и наблюдаваше как се затварят задните врати на линейката.

— Как е?

— Продължава да диша, началство. Ножът все още е в него. Санитарите не искат да го вадят, преди да разберат как точно е забит. Парадоксално е, но може би оръжието, което е трябвало да го убие, в момента го поддържа жив.

— Каква ирония на съдбата — каза тя и седна на каменните стъпала.

— Ето я и прислугата — каза Брайънт.

Един "Воксхол Корса" спря рязко на чакъла. Жената, която познаваха като Марта, излезе от колата. Лицето й беше съвсем пребледняло.

— Какво… какво…

Ким остана да седи на стъпалата, а Брайънт се приближи към младото момиче.

— Господин Крофт е тежко ранен. Трябва да се свържете, със съпругата му и да я посъветвате възможно най-бързо да отиде в болницата.

Тя кимна и трескаво се втурна към къщата.

Още две патрулни коли спряха със свистене на гуми на алеята пред къщата, следвани от микробуса на съдебните експерти.

— Виж ги само — каза Брайънт, когато Ким се изправи.

— Ченгетата са като градския транспорт. Както няма никой, така в следващия момент…

— Сержант Додс — представи се един едър полицейски служител, пъхнал ръце под бронираната си жилетка.

Брайънт го отведе встрани, за да го запознае с подробностите около случая, а Ким хвана първия съдебен експерт, който слезе от микробуса.

— След мен — каза тя, без да се представи.

Мина покрай къщата и заведе високия рус мъж в края на градината.

— Проникнал е на територията през счупено дървено пано от оградата.

Тя посочи задния вход на къщата.

— Оттам е влязъл.

— Разбрано, госпожо.

Тя се върна пред къщата. Посрещна я Марта, която й подаваше мобилен телефон.

— Госпожа Крофт желае да разговаря с вас.

Ким взе телефона:

— Да.

— Инспектор Стоун, научих от Марта, че сте нанесли значителни поражения на дома ми.

— Не и колкото бяха пораженията върху съпруга ви.

— Бих искала да получа подробни обяснения какво точно сте търсили в къщата ми. Изрично изисках да ви отстранят…

— "Ръселс Хол", ако случайно се интересувате — каза Ким и прекъсна връзката.

Докато връщаше телефона на Марта, Брайънт излезе през портата.

— Готови? — попита той.

Тя кимна и двамата се отправиха към колата в края на алеята.

— Стопляш ли отношенията с госпожа Крофт, началство?

— И още как, вече сме първи приятелки — отговори мрачно Ким.

— Сега накъде, началство?

— "Холитрий" — каза тихо Ким.

Не биваше да отлагат повече.

…Отиваме да съкрушим едно семейство.

ГЛАВА 57

Брайънт прекара колата през плетеницата от улички на път за трите високи блока в средата. Комплексът разполагаше с общо 540 жилища и две основни банди, които всяваха необходимото количество страх в обитателите им.

"Делта" бяха групичка младежи от района на Дъдли. "Осите" бяха от съседния Сендуел.

Брайънт спря колата до детската площадка. Въпреки наличните люлки, катерушки и няколко пейки, в малкия парк от десетилетия не беше стъпвал детски крак. Казваха му "Ямата" и там си "уреждаха сметките" членовете на двете шайки. Доколкото беше известно на Ким, за последните две години в "Ямата" бяха открити три трупа, всеки път без никакви свидетели.

По нейни изчисления почти седемдесет жилища имаха пряка видимост към площадката, но въпреки това никой не беше видял нищо.

Навлязоха в "Суолоу Корт" напълно безпрепятствено. Никой не искаше полиция, но и никой не им пречеше да влизат. Общността живееше напълно изолирана от външния свят и престъпленията, извършени на нейната територия, бяха разрешавани на местно ниво. Главатарите на бандите бяха спокойни поради съзнанието, че никой от обикновените граждани няма да разговаря с полицията.

— Божичко — обади се Брайънт и покри носа си с ръка.

Ким си беше поела дълбоко въздух, преди да влязат средния блок. Фоайето беше мрачно и миришеше на урина. Помещението беше тясно и без прозорци. Двете крушки си стояха изпочупени и единствената светлина идваше от едно квадратна метална решетка на тавана, която предпазваше пожълтяла тръбна лампа.

— На кой етаж? — попита Ким.

— Седмия. По стълбите?