— Девет и петнадесет.

Брайънт кимна и се усмихна:

— Благодарим ви за съдействието.

Брайънт се обърна и я поведе през вратата. Отвън Ким се обърна, разгневена.

— Четвъртък сутринта ли, Брайънт?

Той поклати глава.

— Не, разбира се. В бележника пишеше, че цял следобяд ще работи от дома си, а ние знаем къде живее.

— Добре — каза тя доволно.

— Знаеш ли, началство, невинаги може да накараш хората да ти съдействат насила.

Ким беше на друго мнение. Досега беше успявала.

— Чувала ли си за книгата "Как да печелим приятели и да влияем на другите"?

— А ти гледал ли си "Полет над кукувиче гнездо"? Защото тази тук беше точно като сестра Рачид.

Брайънт се изсмя с глас.

— Просто казвам, че ако искаш да влезеш, невинаги е нужно да разбиваш вратата.

— Точно заради това те мразя — отговори тя, спирайки пред едно кафене.

После отвори вратата и му нареди:

— За мен двойно лате.

Брайънт погледна към небето, а тя си намери място до прозореца.

Въпреки предупрежденията на Брайънт тя така и не беше успяла да моделира поведението си спрямо околните. Още като дете Ким така и не успя да се приобщи към нито един колектив. Не умееше да крие чувствата си и те винаги се изписваха първосигнално на лицето й, без да успява да ги контролира.

— Знаеш ли, понякога човек просто има нужда от чаша кафе — изпъшка Брайънт и сложи две чаши на масата. — Тук има по-голям избор от менюто на китайски ресторант. Това било "американо".

Ким поклати глава. Понякога й се струваше, че Брайънт е излязъл от някакъв пашкул, запечатан в края на осемдесетте.

— Кажи сега, защо се издразни така на сестра Рачид преди малко?

— Нищо не правим, Брайънт.

— Така е, кумим се на лучените кръгчета.

— На кое?

— Гледам на всеки случай като тристепенно меню в ресторант. Започваш с предястието. Нахвърляш му се, без да му мислиш, защото си гладен. Има свидетели, местопрестъпление, така че се натъпкваш с информация. После идва основното ястие, да речем, мешана скара. Трябва да решиш кое е най-важно. Има твърде много храна, твърде много информация. Дали да изядеш всичкото месо и да оставиш гарнитурата или да се въздържиш от една наденичка, за да имаш място и за десерт? Всички знаят, че десертът е най-хубавото в цялата работа, защото придава завършеност на менюто и човек се чувства доволен и сит.

— Това ми звучи като пълна глу…

— Да, обаче виж докъде сме стигнали. Изяли сме си предястието и сега пред нас стоят две възможности. Опитваме се да преценим в коя посока да поемем, така че да стигнем до десерта.

Ким отпи от кафето си. Брайънт обичаше да прави аналогии и от време на време тя решаваше да го изслуша.

— От друга страна, основното ястие винаги се услажда най-много, ако е придружено от една напоителна раздумка.

Ким се усмихна. Работеха заедно от твърде дълго време, спор нямаше.

— Добре, слушам те. Думай.

— Каква беше първоначалната ни теория?

— Решихме, че причината за смъртта на Тереза Уайът е от лично естество.

— А после?

— След смъртта на Том Къртис решихме, че убиецът има нещо общо с дома в Крестуд.

— Смъртта на Мери Андрюс?

— Не повлия на заключенията ни.

— Заровеното тяло?

— Ни накара да се замислим, че може би някой се опитва да елиминира всички замесени в престъпление, извършено преди десет години.

— Тоест, за да обобщим, ние смятаме, че убиецът на младото момиче е същият човек, който се опитва да прикрие следите си, и затова избива бившите служители в дома?

— Точно така — уверено каза Брайънт.

Точно тук започваше да й намирисва.

— Мисля, че Айнщайн беше казал: "Ако фактите не пасват на теорията, променете фактите."

— Какво?

— Убиецът на заровеното момиче е действал обмислено и последователно. Има поне една жертва, погребана без никой да узнае нищо, без никакви следи. Може би щеше да се измъкне, ако професор Милтън не беше толкова упорит. Продължаваме с Том Къртис. Алкохолът е щял да го убие, но това не е било достатъчно. Ясно личи какво е било посланието — че този човек е заслужавал да умре.

Брайънт преглътна тежко:

— Началство, не ми казвай, че мислим за едно и също нещо?

— И какво е то?

— Че търсим още един убиец?

Ким отпи от чашата с лате.

— Мен ако питаш, Брайънт, ще ни трябва по-голяма чиния.

ГЛАВА 36

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Ким.

— Абсолютно. "Бик и бъбрек". Втората кръчма от небезизвестния "Делф Тур".

"Делф Тур" се наричаше обиколката на шестте кръчми, разпръснати по цялото протежение на Делф Роуд. Турът започваше в "Царевичната борса" в селцето Куори Банк и свършваше в "Камбаната" в Амбълкоут. Това беше своеобразен ритуал за групи мъже, а отскоро и за жени — посещаването на всяка кръчма от единия край на Делф Роуд до другия, съпроводено с поглъщане на възможно най-голямото количество алкохол, което младите им тела можеха да понесат.

Никой уважаващ себе си мъж на възраст над осемнадесет години и в радиус от три километра не би си признал, че не е покорил прочутия "Делф Тур".

Брайънт беше почукал на входната врата на Артър Канъп, но му беше отворила някаква жена, която с подчертано безразличен тон го беше упътила към местоположението на съпруга си.