Ким наведе глава настрани:

— Мънисто?

Сърис кимна.

— Колко са?

— Седем, до момента.

— Гривна?

Сърис сви рамене и се усмихна.

— Това е по твоята част. Разбира се, винаги може и да са част от съвършено различен контекст.

— Различен какво?

Сърис затвори очи за миг, преди да отговори.

— Помниш ли какво ти разказах за тухлите?

Да, Ким си спомняше нещо за някакви пластове.

— Искаш да кажеш, че е възможно мънистата да нямат нищо общо с трупа?

— Не е изключено.

— Кога ще са готови снимките?

— Всичко заснето днес ще бъде на бюрото ти още утре сутринта.

Ким кимна и излезе от тентата. Обозначеното от машината място беше оградено с жълта боя от спрей.

Тя се обърна към Сърис, която излезе и застана до нея.

— Защо още никой не копае?

— Часът е почти три. Имаме още половин час дневна светлина. Няма да е достатъчно.

— Шегуваш ли се? Просто ще я оставите да си стои долу?

Сърис я погледна изненадано.

— Първо, все още не знаем дали не е някое умряло куче — припомни тя думите на Ким от предния ден. — И второ, ако под пръстта наистина има труп, би било твърде необмислено да говорим за пол, преди да знаем нещо повече за първия…

— Какви сте такива вие, хората на науката? Да не би в университета да ви карат да преминете през някакъв курс по екстракция на свободомислието?

— Ако сега започнем да разравяме почвата, рискуваме да не успеем да приключим навреме и да изложим района на произвола на стихиите. Може да компрометираме важни веществени доказателства.

Ким поклати глава.

— Всички сте като някакви малки роботизирани клонинги, които разбират единствено от…

— Мога да те уверя, че не всички сме еднакви. Вчера пробвахме по твоя начин, но днес ще пробваме по моя.

Ким я погледна намръщено.

Сърис скръсти ръце пред гърдите си:

— Разбирам, че си нетърпелива. Даже видях точно колко, но това не означава, че бих рискувала насила да допусна някоя грешка. Освен това хората ми са излезли в четири сутринта, за да дойдат тук. Всички имат нужда от почивка.

Сърис понечи да се отдалечи, но се обърна.

— Обещавам, че нищо няма да й се случи през нощта.

— Благодаря ти… Сърис.

— Пак заповядай… Ким.

Тя се отправи към Брайънт и Досън и ги дръпна настрани.

— Вижте, момчета, ориентират се към приключване за днес. Ако утре открием още един труп, тук ще стане пълна лудница. Приберете се вкъщи и си починете, докато все още имате възможност. От утре започваме да работим денонощно, така че кажете на семействата си да забравят за всякакви графици и смени.

— Няма грижи, началство — ведро каза Досън.

Погледът му беше мрачен, а очите му бяха леко кървясали, но вече си беше научил урока.

— А ти, Брайънт?

— Винаги готов, началство.

— Добре, значи оперативка в седем. Някой да каже на Стейси.

Ким се отдалечи мълчаливо, но вътрешно кипеше. Чакането не й се удаваше.

ГЛАВА 30

Беше почти полунощ, когато Ким влезе в гаража. Тихата улица в семейния квартал беше потънала в кротка тишина. Тя включи своя айпод и избра ноктюрните на Шопен. Пиесите за пиано щяха нежно да я придружат по пътя до малките часове на нощта, когато тялото й щеше да се отпусне в готовност да се предаде на съня.

След като си тръгна от местопрестъплението, тя се беше върнала в участъка, но не беше успяла да свърши нищо заради мисълта, че в земята може да се крие още един заровен труп.

В крайна сметка се беше прибрала вкъщи и беше изчистила с прахосмукачка цялата къща. Беше измила пода на кухнята и беше изтъркала плотовете с половин бутилка обезмаслител. Беше пуснала две перални и изсушените дрехи вече бяха окачени в гардероба й, след като ги беше изгладила.

Напрежението все още бушуваше в нея, затова тя поправи една счупена етажерка в банята, размести мебелите в дневната и подреди килера над стълбището, където беше бойлерът на парното отопление.

"Може би просто имах нужда да се прочистя", помисли си тя, когато влезе в най-любимото си помещение в цялата къща.

Вляво, паркиран точно срещу вратата, стоеше нейният "Нинджа", готов за следващото им приключение.

За момент Ким си представи как се притиска към мотора, как гърдите и коремът й се долепят до резервоара, а бедрата й обгръщат кожената седалка, докато превежда мотора през поредица от стръмни завои и коленете й почти докосват земята. В моментите, когато съсредоточаваше цялата си енергия, за да координира ръцете и краката си, така че да овладее металния звяр, в съзнанието й не оставаше място за нищо друго.

Мотоциклетът й беше като буен кон, който трябва да бъде укротен. Всичко беше въпрос на контрол, с който да подчини бунтаря.

Веднъж Брайънт й беше казал, че според него тя обича да спори със съдбата. Според него съдбата й беше отредила красота, но въпреки това тя не полагаше усилия да подчертае външния си вид. Според него съдбата и беше отредила да не умее да готви, но въпреки това тя всяка седмица се пробваше с някое засукано ястие. Единствена тя знаеше, че се беше борила непрестанно с присъдата на съдбата да умре, преди да порасне. И беше спечелила.