Ким се обърна и видя Уилям Пейн, който беше заобиколил оградата. Изглеждаше блед и уморен. Ким се приближи до него.

— Как си?

Той се усмихна.

— Натъртен, но нямам трайни поражения. Преди няколко часа ме изпратиха вкъщи.

— Как е Луси?

— Виж сама.

Ким се приближи до края на оградата. Завесата беше дръпната и Луси надничаше през прозореца.

Ким помаха с ръка и отново се обърна към Уилям.

— Не мисля, че си в състояние да…

— Инспекторе, не знам какво правите тук, но знам, че двамата с Луси някак станахме част от всичко това. Наистина бих искал да помогна.

Ким се разкъсваше от колебания.

— Те бяха просто деца. Ожесточени, изоставени, пренебрегвани деца. Онова, което сториха на Луси, не беше правилно и те го знаеха. На следващия ден и трите се върнаха по собствена воля и се извиниха за поведението си.

— Прие ли извинението им?

Той сви рамене.

— Няма значение. Луси го прие.

Ким с почуда поклати глава.

— Знаеш ли, че дъщеря ти е пример за вдъхновение?

— О, да — усмихна се гордо той. — Тя е причината да се събуждам всяка сутрин.

Ким наведе глава.

— Но и теб си те бива. Ако снощи не беше успял да разхлабиш онзи възел или да сграбчиш Виктор…

— Това не беше смелост, инспекторе. Видях те, когато влизаше в сградата, и просто дойдох да проверя дали имаш нужда от помощ. Тогава видях как Виктор Уилкс копае дупка…

Думите му заглъхнаха и той се изчерви. Ким разбра, че е станал неволно герой, но така или иначе й беше спасил живота.

— Въпреки това…

— Достатъчно — каза Уилям и вдигна ръце. — Кажи ми как мога да ви помогна, моля те.

Ким се усмихна вътрешно. Този човек не искаше благодарности, хвалебствия или съжаление.

— Добре, виждаш ли онази кофа за боклук до прозореца? Трябва да я напълним с всички онези неща по земята, които биха попречили на машината.

Уилям се зае с левия край, а Ким с десния. Започнаха от оградата и стигнаха до средата, като вдигаха всяко нещо, което намереха по пътя си.

— Хора, машината работи много по-добре, когато няма толкова трева — извика Сърис отстрани.

Ким се огледа наоколо. На места тревата стигаше до коленете.

Наведе се и започна да скубе, когато машината изведнъж издаде някакъв звук.

Ким се изправи и впери поглед в Сърис.

Тя се върна и започна бавно да се приближава. Машината отново изпищя.

Сърис погледна Ким.

— Явно инстинктът ти е подсказал правилно.

ГЛАВА 75

Сърис премести поглед от нея към Уилям, после обратно към нея.

Ким измина разстоянието между тях и взе тревите от ръцете му.

— Уилям, сега трябва да те помоля да си тръгнеш.

Той погледна измъчено към онова място на земята, върху което Сърис беше съсредоточила вниманието си. После кимна.

Ким хвана дясната му ръка.

— Уилям, искам да знаеш, че нищо от случилото се тук не е по твоя вина. Никой не е умрял заради теб. Просто един зъл, коварен човек без капка съвест се е постарал да изглежда така.

Погледът му срещна нейния. Щеше да мине време, преди да й повярва.

— Оставям те да си вършиш работата, инспекторе.

Тя стисна ръката му.

— Казвам се Ким и искам да ти благодаря за всичко, което направи.

Уилям поруменя смутено. Тя пусна ръката му.

— Сега се прибирай при чудесната си дъщеря.

Той се усмихна широко.

— Благодаря, ти… Ким. Така и ще направя.

Ким почака да се отдалечи и се приближи към мястото, на което Сърис беше оставила машината.

Сърис я погледна.

— Каквото и да има там долу, не е много надълбоко.

Ким кимна и преглътна.

Сърис й подаде ключовете от микробуса.

— Отзад има лопати. Иди да ги донесеш, докато аз очертая мястото.

Ким притича до микробуса, грабна две лопати и изтича обратно надолу по хълма. Ефектът от обезболяващите, които беше изпила по-рано, започваше да отшумява. В долната част на гърба й се разпространяваше пулсираща болка.

Сърис беше очертала мястото. Ким веднага забеляза, че е по-малко от предишните.

Сърис разчете още веднъж показанията на магнитометъра и посочи с пръст.

— Ти започни оттук, но недей да копаеш много надълбоко.

Ким заби лопатата в земята. Болката обхвана целия й гръб, но тя не й обърна внимание, а се съсредоточи върху работата си.

През следващия половин час двете копаха мълчаливо.

— Добре, Ким, спри и излез — каза ненадейно Сърис.

Дупката беше приблизително метър и петдесет дълга, около метър широка и не по-дълбока от тридесет сантиметра.

Дори домашните любимци ги заравяха по-надълбоко.

Сърис обиколи дупката два пъти, преди да влезе в нея. С помощта на ръчните инструменти започна да отстранява малки купчинки пръст и да ги слага отстрани на дупката.

Ким не каза нищо. Погледът й беше прикован в Сърис.

Сърис продължи да копае. Купчинките пръст започнаха да стават по-малки. С една малка мистрия, тя започна да изстъргва нещо в средата на дупката.

На третия път започнаха да се показват бели участъци.

Сърис взе една мека четка и я прокара по повърхността. Появи се още бяло.

Стомахът на Ким се преобърна, когато осъзна, че онова, което вижда, несъмнено бяха кости.

— Това със сигурност е ръка, Ким.

Сърис продължи да копае и да изчетква, докато накрая изрови нещо, което приличаше на раменна става. Ким не откъсваше поглед, а пред очите й се появяваха още и още кости.