— Какво сте му направили, по дяволите? — попита строго тя. — Добре ли е?

— Добре е, но вероятно ще прекара по-голямата част от нощта в болницата.

— Значи добре, че наминах да видя какво става, нали? Така, отивам да сложа чайника, а после ще си поръчаме нещо вкусно, нали, Луси? Ще поръчам пица, любимата ти.

Жената отиде в кухнята, но гласът й продължаваше да се чува оттам.

— Само не знам какво си въобразявате, че правите: полиция, линейки, машини, тенти. Мислех си, че всичко е приключило, но не, тази нощ трябваше пак да започнете всичко отначало…

Ким прикри усмивката си, докато не погледна към Луси, която завъртя очи към тавана. Тогава смехът свободно изригна от устата й.

— Луси, трябва да тръгвам, нали си добре?

Две примигвания.

— Имаш ли нужда от още нещо?

Две примигвания.

Ким обмисли ситуацията. Бумтящият глас на жената продължаваше да се носи от кухнята.

Ким се сети и сложи ръка върху дясното си ухо.

Две примигвания.

Ким се изправи и донесе айпода от перваза на прозореца. Постави слушалките в ушите на Луси и сложи устройството на подлакътника до дясната ръка на Луси.

— Така добре ли е?

Две примигвания и лукаво пламъче в очите й. Ким не се сдържа и се изкикоти.

После посочи вратата.

— Трябва да…

Две примигвания.

Ким докосна леко ръката на момичето и се отправи към изхода.

Линейката потегляше тъкмо когато пристигна втората патрулна кола.

Ким прекоси пътя и се върна пред дома за изоставени деца. В оградата като изваден зъб зееше дупка на мястото, където линейката се беше врязала в нея.

— Момчета, в кабинета в дъното на коридора, точно до вратата, има една библиотека. На гърба й е залепена една зъбна протеза. Опаковайте я, надпишете я и я изпратете в лабораторията.

Те кимнаха и влязоха в сградата.

Наоколо изведнъж отново се възцари тишина. Нищо не подсказваше какво се беше случило преди малко. По нищо не личеше, че едва не беше загубила живота си на това място.

А причината да не го загуби беше един преносим бутон за тревога. Едно малко устройство, което помагаше на Луси във всекидневието, я беше спасило.

Ким замръзна на място, когато осъзна какво беше пропуснала.

Повдигна й се, когато всички парчета от мозайката най-сетне дойдоха по местата си.

— Господи… — прошепна тя в тъмнината.

— Намерихме протезата, госпожо — каза един от полицаите, когато се появи зад ъгъла на сградата.

Ким осъзна, че я чакаше още работа — и имаше само един човек, който можеше да й помогне.

— Полицай, ще ми услужите ли с телефона си? — каза тя.

ГЛАВА 74

Когато мъркането на мотора угасна и Ким паркира върху чакъла, тя имаше чувството, че отново е заприличала на себе си. Беше се изкъпала, преоблякла и излъскала своя мотоциклет "Триумф". Чакаше в гаража й, блестящ като музеен експонат.

Нямаше смисъл да се опитва да затвори очи. Всяка клетка от тялото й беше призовавала тъмнината в небето да се разсее, за да може да се върне обратно на мястото на разкопките и да довърши работата си по случая.

Видя Сърис в края на полето, точно до отвора, който санитарите бяха разбили в оградата няколко часа по-рано.

Слънцето още не се беше показало, но беше на път да се появи.

— Значи не ме излъга, като ми звънна снощи. Наистина ли сме само двете? — попита Сърис.

— Аха — отговори Ким.

Канеше се да направи нещо, което като нищо можеше да й струва скъпо. Думите на Уди звучаха в ушите й. Нямаше да повлече своя екип надолу със себе си.

— Като си тръгвах от хотела, видях Дан. Изпратил ти е доклада си и потвърждава, че протезата, която си открила, е принадлежала на Луиз Дънстан.

Ким кимна. Сърис започна да натиска някакви копчета по машината и да записва числа в малък бележник.

— Добре, готова е. Колко точно си убедена, че ще открием нещо?

Ким си пое дъх, затвори очи и се съсредоточи върху усещането в стомаха си.

— По-сигурна, отколкото бих искала да бъда.

— Нали знаеш, че каквото и да открием, находката ни няма да има никаква тежест в съда?

Ким кимна. Ако се окажеше права, нямаше да се стигне до съд.

Ким пристъпи напред и протегна ръце:

— Дай ми машината и ми казвай какво да правя. Мисля, че ти създадох достатъчно главоболия за една седмица.

— Аз съм голямо момиче — сопна се Сърис. — Мога да се оправям сама. Не се обиждай, но това е доста скъпо оборудване и не мога да ти го поверя.

Ким раздразнено въздъхна.

— Сърис, защо просто не…

— Млъквай, Ким. Първо ми подай сака.

Ким посегна към земята, вдигна платнения сак и го задържа, докато Сърис пъхаше ръце в презрамките.

Сърис нагласи монитора на кръста си. Ким взе презрамката и вдигна металния прът на рамото на Сърис.

Тя отстъпи назад.

— Мислех си, че предпочиташ "Прада".

Сърис поклати глава.

— Добре, огледах наоколо и по земята има доста боклуци. Всички трябва да бъдат изчистени.

— Допускам, че това е мое задължение?

— Да виждаш някой друг?

— Добре, накъде?

— Първо ще обиколя района около задната част на сградата. Фасадата гледа право към пътя и къщите покрай него и ако търсим онова, което си мисля, че търсим, тази част е прекалено изложена на показ.

— Мога ли да помогна с нещо, инспекторе?