Читаем Смърт във Виена полностью

— А ако австрийците ме разпознаят на летището и ме замъкнат в стаята за оказване на специално внимание?

— Винаги съществува такава опасност, но оттогава изминаха тринайсет години. Освен това ти наскоро беше във Виена. Спомням си за срещата в офиса на Ели миналата година относно надвисналата заплаха за живота на негово Светейшество папа Павел Седми.

— Връщал съм се във Виена — съгласи се Габриел, като държеше изправен паспорта, — но никога по този начин и през летището.

Той прекара дълго време, преценявайки фалшивия паспорт с опитното око на реставратор. Най-накрая го затвори и го мушна в джоба си. Киара се изправи и излезе от стаята. Шамрон я проследи с очи, докато се отдалечаваше, после погледна към Габриел.

— Струва ми се, че успях да разбия живота ти отново.

— Защо този път трябва да е различно?

— Искаш ли да поговоря с нея?

Габриел поклати глава.

— Ще го преодолее — отвърна той. — Тя е професионалистка.

* * *

В живота на Габриел имаше три момента, три отрязъка от време, които той запечата дълбоко в съзнанието си. Към галерията от спомени прибави и Киара — такава, каквато я виждаше сега, възседнала тялото му, окъпана от Рембрандовата светлина на уличните лампи, процеждаща се през прозореца на спалнята им, със сатенения пухен юрган, събран около ханша й, с голите й обли гърди. Нахлуха и други картини. Шамрон бе открехнал вратата за тях и Габриел, както винаги, бе безсилен да ги отблъсне. Сред тях беше Уадал Адел Звайтер — мършав интелектуалец с карирано сако, когото Габриел бе убил във фоайето на жилищен блок в Рим. Беше и Али Абдел Хамиди, който бе умрял от ръката на Габриел на една алея в Цюрих, и Махмуд ал Хурани — по-големият брат на Тарик ал Хурани, когото Габриел бе прострелял в окото в Кьолн и той се бе свлякъл в ръцете на любовницата си.

Буйната коса се спускаше върху гърдите на Киара. Габриел протегна ръка и нежно я отметна. Тя го погледна. Беше твърде тъмно, за да види цвета на очите й, но той можеше да долови мислите й. Шамрон го бе тренирал да разгадава емоциите на другите — точно както Умберто Конти го бе научил да имитира старите майстори. Дори и в обятията на любимата си, Габриел не можеше да спре да търси предупредителни признаци за измяна.

— Не искам да ходиш във Виена. — Тя сложи ръцете си на гърдите му. Габриел усещаше как сърцето му бие под хладната кожа на дланите й. — Там не е безопасно за теб. Шамрон най-добре трябва да го знае.

— Той е прав. Това беше доста отдавна.

— Да, беше, но ако отидеш там и започнеш да задаваш въпроси за експлозията, ще опресниш паметта на австрийската полиция и тайните им служби. Шамрон те използва, за да поддържа форма. Той изобщо не се интересува кое е най-добре за теб.

— Звучиш като човек на Лев.

— Безпокоя се за теб. — Тя се наведе и го целуна. Устните й имаха вкус на цвете. — Не искам да ходиш във Виена и да се изгубиш в миналото. — След моментно колебание продължи: — Страхувам се, че ще те изгубя.

— Заради кого?

Киара придърпа юргана до раменете си и покри гърдите си. Сянката на Леа се настани между тях. Тя говореше за Леа само в леглото, където вярваше, че Габриел няма да я излъже. Целият му живот бе лъжа, но със своите любовници той винаги бе болезнено откровен. Габриел можеше да се люби с жена само ако тя знаеше, че е убивал хора заради родината си. Никога не беше лъгал за Леа. Смяташе за свой дълг да говори честно за нея — дори и пред жени, които бяха заели мястото й в леглото му.

— Имаш ли представа колко тежко е това за мен? — попита Киара. — Всички знаят за Леа. Тя е легенда в Службата, точно като теб и Шамрон. Колко дълго трябва да живея със страха, че един ден няма да решиш, че не можеш повече така?

— Какво искаш да направя?

— Ожени се за мен, Габриел. Остани във Венеция и реставрирай фрески. Кажи на Шамрон да те остави на мира. Цялото ти тяло е покрито с белези. Не си ли дал достатъчно на своята родина?

Той затвори очи. Пред него отново се отвори вратата към галерията. Габриел неохотно мина през нея и се озова от другата страна, на улица в стария еврейски квартал на Виена, с Леа и Дани до него. Те току-що бяха вечеряли; навън валеше сняг. Леа беше напрегната. В бара на ресторанта имаше телевизор и през цялата вечер бяха гледали как иракски ракети обсипват Тел Авив. Леа нямаше търпение да се приберат вкъщи и да телефонира на майка си. Тя накара Габриел да побърза със своето ритуално претърсване на шасито на автомобила. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа й. Той се изправи, закопча предпазния колан на Дани и целуна Леа. Дори и сега можеше да почувства вкуса на маслини по устните й. Обърна се и тръгна обратно към катедралата, където, като част от прикритието си, реставрираше олтарна фреска, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Леа завъртя контактния ключ. Двигателят се задави. Габриел се извърна и й изкрещя да спре, но тя не можеше да го чуе, нито да го види, защото предното стъкло беше посипано със сняг. Леа отново завъртя ключа…