Читаем Смърт във Виена полностью

Последен пристигна ръководителят на проекта „Сан Джовани Кризостомо“ — брадат мъж с тромава походка, облечен в свободна, пусната над панталоните бяла риза и с копринен шал на дебелия му врат. По улиците на Венеция туристите го бъркаха с Лучано Павароти. Местните жители рядко допускаха подобна грешка, тъй като Франческо Тиеполо ръководеше най-успешната реставраторска фирма в целия венециански район. В художествените среди на Венеция той беше институция.

— Buongiomo5 — изпя Тиеполо и дълбокият му глас отекна високо в централния купол. Той сграбчи реставраторската платформа с голямата си ръка и силно я разтресе. Марио Делвекио се надвеси отгоре като някой гаргойл6.

— Едва не съсипа цялата ми сутрешна работа, Франческо.

— Ето защо използваме изолиращ лак. — Тиеполо вдигна бялата книжна торбичка, която държеше. — Cornetto?7

— Хайде, качвай се.

Тиеполо сложи едрия си крак на първото стъпало на скелето и се повдигна нагоре. Реставраторът чу как алуминиевата конструкция изскърца под огромната му тежест. Тиеполо отвори книжната торбичка и я подаде на Марио, като преди това взе едно бадемово рогче и за себе си. Половината от него изчезна на една хапка. Реставраторът седна на ръба на платформата и провеси крака отстрани. Тиеполо застана пред фреската и внимателно заразглежда работата му.

— Ако не бях уверен, щях да си помисля, че старият Джовани се е промъкнал тук снощи и сам е направил ретуша.

— Това е идеята, Франческо.

— Да, но малцина имат дарбата да го правят толкова успешно. — Останалата част от рогчето изчезна в устата му. Той избърса с ръка пудрата захар от брадата си. — Кога ще бъде завършена?

— След три, може би четири месеца.

— От моята шефска гледна точка три месеца е по-добре от четири. Но да пази господ аз да пришпорвам великия Марио Делвекио! Някакви планове за пътуване?

Реставраторът погледна Тиеполо над рогчето си и бавно поклати глава. Преди година той бе принуден да каже на Франческо истинското си име и занимание. Италианецът бе запазил поверената тайна, като не бе разкрил информацията на никого, макар от време на време, когато останеха сами, да го молеше да говори на иврит — просто за да си напомни, че легендарният Марио Делвекио наистина е израелец от долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

Внезапно пороен дъжд забарабани по покрива на църквата. От платформата, която се издигаше високо под купола, той звучеше като биене на барабан. Тиеполо вдигна умолително ръце към небето.

— Още една буря. Бог да ни е на помощ! Казват, че приливът може да достигне метър и половина. Още не съм изсъхнал от предишния. Обичам това място, но дори и аз не знам колко още мога да издържа.

Беше особено труден сезон със значително покачване на водата. Венеция бе заливана повече от петдесет пъти, а оставаха още три зимни месеца. Къщата на Габриел бе наводнявана толкова пъти, че той бе изнесъл всичко от приземния етаж и бе поставил непромокаеми уплътнения около вратите и прозорците.

— Ще си умреш във Венеция точно като Белини — каза той. — А аз ще те погреба под кипариса на свети Михаил в огромна гробница, подобаваща на човек с твоите постижения.

Тиеполо изглеждаше доволен от тази представа, макар да знаеше, като всеки съвременен венецианец, че най-вероятно щеше да му се наложи да изстрада унижението да бъде погребан на континента.

— Ами ти, Марио? Къде ще умреш?

— С малко късмет, ще бъде по време и на място, което аз избера. Това е най-доброто, на което може да се надява човек като мен.

— Направи ми само една услуга.

— Каква?

Тиеполо погледна към напуканата фреска.

— Завърши стенописа, преди да умреш. Дължиш го на Джовани.

* * *

Сирените, известяващи прилива, на върха на базиликата „Сан Марко“ завиха няколко минути след четири часа. Габриел набързо почисти четките и палитрата си, но докато слезе от скелето и пресече наоса, за да стигне до входната врата, по улицата вече течеше река, дълбока няколко сантиметра.

Той се върна вътре. Както повечето венецианци, притежаваше няколко чифта гумени ботуши, които държеше на стратегически места, готови да бъдат използвани във всеки момент. Тези, които държеше в църквата, бяха първият му чифт ботуши. Беше му ги дал назаем Умберто Конти — главният венециански реставратор, при когото беше чиракувал. Габриел многократно се беше опитвал да му ги върне, но Умберто никога не пожела да си ги получи обратно. Запази ги, Марио, заедно с уменията, на които те научих. Те ще ти служат добре, обещавам ти.