Читаем Сити полностью

Заля ме внезапен и неочакван гняв. Губех си жилището заради „Декер“. Бях провалил кариерата си заради „Декер“. Ръководството на фирмата бе уредило да ме пребият. За какво се мислеха тия хора, по дяволите? Не можех ли да направя нещо, за да ги спра? Или поне да им причиня неприятности? Жадувах за отмъщение, и то веднага.

Но какво? Разкритието на манипулацията на Рикардо с пресата на Бочи им бе причинило загуби, но не достатъчно големи. Скоро щяха да се съвземат. Исках да направя нещо, което да им причини големи и непоправими щети.

Но какво? Аз, един безработен с два месеца стаж като банкер. Страшно ми се прииска да разтръбя на целия свят за прането на пари, с което се занимаваха. Но за да се разкрият доказателства, достатъчни да ги приковат на позорния стълб, щеше да е необходимо продължително международно разследване, а от Агенцията по наркотиците изобщо не даваха признак, че са готови да започнат такова, най-малкото поне на „Декер“. Вече вярвах на Дейв по въпроса за безразличието на властите.

Ненавиждам чувството на безпомощност. Все трябваше да има нещо, което да мога да направя.

Телефонен звън прекъсна терзанията ми.

— Ник? Аз съм, Кейт. Чух ужасните новини. Обаждам ти се да разбера как си.

— Кои ужасни новини?

Долових колебанието й.

— Ами, и двете, предполагам. За Изабел. И че си загубил работата си. Сигурно е ужасно.

— Ужасно е. Освен това се вмъкнаха с взлом в жилището ми и ме пребиха.

— О, господи! Кога?

— По-предната нощ.

— Много ли те биха?

— Не знам. Изгубих съзнание. Главата още ме боли. Гърбът също. И кракът.

— И какво правиш сега?

— Мисля къде да си търся квартира.

— Не можеш ли да си намериш друга работа?

— Не. „Декер Уорд“ внезапно са решили да спонсорират Школата за руски изследвания. Условието да им дадат пари е те да не ми дават никаква работа.

— О, не! Къде ще живееш?

— Не знам. Все ще си намеря някаква боксониера. — Въпреки усилията ми гласът ми прозвуча уморено и обезверено.

Кейт замълча за момент.

— Добре, стига си унивал. Събери си багажа и веднага идвай у нас. Можеш да останеш в къщи, докато си намериш мансардата на бляновете. Не можеш да оставаш повече сам. Двамата с Оливър не сме кой знае каква компания, но е по-добра от никаква.

Внезапно проумях, че това е най-доброто решение на въпроса.

Качих отрупания си със сакове велосипед на влака и в осем часа вече бях на гарата на тридесетина мили от Лондон. Къщата на Джейми и Кейт се намираше на три мили от нея, в селцето Боднъм.

Беше още светло. Въртях педалите по тесните улички. Навсякъде стърчаха кестени, отрупани с бели свещи. Беше шумно, птиците огласяха простора с гълчавата си, а някаква селскостопанска машина се връщаше от полето. Спуснах се стремглаво по стръмния хълм, в чието подножие се гушеше Боднъм, и свърнах наляво покрай едно езеро с патици, като на косъм пропуснах един гъсок, който важно-важно се клатушкаше по пътя. Дори и в това затънтено място велосипедистите не получаваха дължимото им уважение.

Къщата им беше в края на една права отсечка, дълга половин миля. Чух автомобила зад себе си едва когато мощният му клаксон изрева зад гърба ми, като едва не ме изхвърли от седалката. Обърнах се и видях ягуара на Джейми. Той се опита да ме изпревари, но аз намалих до скоростта на пешеходец и му пресякох пътя. Някои хора цял живот си остават деца.

Те живееха в една стара ферма, все още обградена от селскостопански постройки, използвани от един техен съсед фермер. От едната страна имаше малка горичка с лилаво-зелен килим от неокосена трева и диви зюмбюли. Огромен розов храст се бе разпрострял пред къщата и трябваше да направя маневра, за да избегна един щръкнал бодлив клон.

— Трябва да го поокастря — каза Джейми. — От друга страна — не пуска в къщата ми такива пъргави юнаци като теб.

— Аз ще го направя, щом те мързи толкова. Ако кажеш, ще окося и двора.

Бяха се преместили тук преди две години, точно след като Джейми бе започнал работа в „Декер“. Къщата ми бе изглеждала абсурдно голяма за двама души плюс малчугана, особено след като бях свикнал да ги виждам в миниатюрната им едностайна квартира в Чизуик. Напомняше ми малко на къщата, в която бе израснал Джейми и където му бях гостувал преди баща му да бъде принуден да я продаде. В това нямаше случайност, разбира се. Също така подозирах, че не беше случайност и фактът, че Рикардо също си бе купил къща в провинцията.

Кейт се появи на прага и се надигна на пръсти, за да ме целуне.

— Добре дошъл. Вечерята е вече почти готова. За съжаление само задушено, друго няма.

Просторната старовремска кухня се затопляше от една готварска печка и приятното дрънчене на тигани, тенджери и всякакви съдини. Задушеното беше превъзходно. Гаврътнахме му една бутилка чилийско червено вино и през цялото време не спряхме да приказваме и да се смеем. И едва тогава, след като Кейт ни сервира по порция френско сирене, Джейми засегна темата, която до този момент всички внимателно бяхме избягвали.

— Рикардо те спомена тази сутрин.

— Така ли?