Читаем Сити полностью

— Общо взето, Ник, това е само твоята версия на случая срещу тази на „Декер“ и пресата в Рио. — Пак почука с молива — този път по статията на Бочи. — А в момента „Декер Уорд“ са от изключителна важност за бъдещето на тази институция. Не мога да си позволя да подлагам действията им на съмнение.

Това вече прехвърляше всякакви граници.

— Ръсел! Те са те купили!

— Що за абсурдно обвинение!

— Не, не е. Ако бях дошъл при теб от някаква безлична институция в Сити и ти кажех, че искам да се върна в академичния живот, ти не би ми задал никакви въпроси. Но понеже тези хора са ти обещали много пари, ти се вслушваш само в техния глас.

— Не мога да ти дам препоръка с чиста съвест, след като знам, че си бил замесен в опит за подкупване на правителствени служители.

— Ти не знаеш нищо такова. Всичко, с което разполагаш, е думата на Едуардо Рос. Това спонсорство идва заедно с няколко условия, и първото от тях е да бъда смачкан. Това е първата ти сделка за спонсорство и в рамките на само един ден ти си позволяваш компромиси с независимостта!

Ръсел вдигна ръце.

— Успокой се, Ник. Дай да си поговорим за онова място в Съри, става ли?

— Зарежи го! — срязах го аз и изфучах навън.

Карах велосипеда си към Примроуз Хил с рекордна скорост, пренебрегвайки болката в гърба и крака. Реакцията на Ръсел не беше трудна за предвиждане, но от това горчивината ми не ставаше по-малка. Откакто бе станал шеф на факултета преди три години, той бе поставил осигуряването на спонсорство в центъра на стратегията си за запазване финансовата база на факултета. До този момент не бе имал особени успехи. Самото му положение в школата все още не беше съвсем сигурно. Освен това беше и амбициозен. Защо да жертва всичко заради един преподавател по руски език, па бил той и обещаващ, който още не е защитил дисертацията си?

Защото това щеше да е най-правилното нещо, което трябваше да направи. Защото беше мой приятел и поддръжник. Защото школата за руски изследвания не беше „Декер Уорд“.

Копеле!

Но защо бяха постъпили по този начин „Декер Уорд“? Толкова ли бях важен за тях, че да са готови да се изръсят с един или два милиона долара, само и само да не мога да си намеря никъде работа? Предполагах, че от тяхна страна това беше интелигентен ход с няколко нива. Школата за руски изследвания все още имаше добри контакти и познания за Русия, от които Рикардо би могъл да има полза. А и освен това в момента единственото, с което разполагаше Ръсел, бяха голи обещания. „Декер“ щеше да измисли хиляди формалности, за да се измъкне от сделката, преди да им се наложи да броят суха пара.

Отбих се в кръчмата на ъгъла до жилището ми и си купих бира и сандвич с шунка. Обмислих положението си. Сега вече беше изключено да си намеря работа като преподавател по руски в някой университет. По всяка вероятност и Сити вече нямаше да ме приеме, дори и да исках. Имах поне половин година работа по приключването на дисертацията, без да включвам и другите три или четири месеца, които щяха да са ми необходими, за да стигна дотам, където я бях зарязал. Явно трябваше да си заровя главата в записките си и да довърша дисертацията. В банковата си сметка имах три хиляди лири — остатъкът от парите, които Рикардо ми беше дал на заем да си купя дрехи. Щях да карам с тях.

Вноските по погасяването на ипотеката отново щяха да станат невъзможни. Нямах никаква възможност да продам апартамента за сума, по-голяма от тази на заема, който бях взел. Щеше да ми се наложи да го дам под наем и да изляза на квартира, стига да успеех да намеря нещо по-евтино. Ама много евтино. Боксониера или нещо от този род. Погледнах сандвича с шунка. В бъдеще вече нямаше да мога да се отбивам по заведения.

А и какво ли беше бъдещето ми? Гледах напред с почти пълно безучастие. Ако Изабел беше някъде наблизо, или поне ако знаех, че е жива, щеше да е съвсем друго. Но несигурността, заобикаляща изчезването й, продължаваше да тегне върху душата ми. Вече губех куража, че може да е жива, а без него бъдещето ми изглеждаше безкрайно сиво.

Върнах се в апартамента си. Вече беше почти оправен. Работниците бяха поставили временна врата към балкона. Следобед щяха да монтират нещо по-дълготрайно. За късмет застраховката ми бе предвидила подобни неприятности.

Тъпчех из четирите миниатюрни помещения: кухнята, всекидневната, банята и спалнята. Щеше да е истински позор да напусна жилището си. Навремето, когато Джоана го беше купила, ми бе изглеждало екстравагантно, а после се бе превърнало във воденичен камък на шията ми. Но тук бяха всичките ми рафтове с книги, които в продължение на часове, не, на дни, бях подреждал, рафтовете, които по някакъв чудотворен начин побираха две хиляди книги. А отпред беше и миниатюрната градинка, в която познавах всяко растение, всеки плевел.