— Разбира се — каза Луиш. — Искам и вие да станете свидетели на събитието, без значение дали ще се получи, или не. Елате в „Гърни Крохайм“, когато сте готови.

Луиш ни остави в хотела. Беше ни резервирал отделни стаи, разбира се.

— Кога ще се срещнем? — попитах Изабел. — Или искаш да си отдъхнеш?

Изабел се засмя с онази прелестна дяволита усмивчица, която направо разтапяше сърцето ми.

— Какво ще кажеш за две минутки?

— Идвам — казах.

В един и половина взехме кола за Сити. Не искахме да пропуснем дебатите на Луиш по наддаването.

Кантората на „Гърни Крохайм“ се намираше на стотина метра от тази на „Декер Уорд“, в самото сърце на Сити. Залата им за срещи напомняше повече тази на „Декер“, отколкото на „Блумфийлд Уайс“. Двама баронети от стените ни следяха бдително по маршрута ни към залата, но след като влязохме вътре, картините вече бяха викториански пейзажи, само оригинали. Залата блестеше с полираното си дърво. Нямаше обаче начин да сбъркаме кантората на „Гърни Крохайм“ със селска къща.

Залата беше препълнена. Луиш седеше до един от партньорите си, Серджо Пренцман, който бе изнесъл основната работа по оформянето на офертата. До него бяха седнали двама служители, които нощ след нощ бяха вкарвали числа в компютрите. На масата бяха и двама холандски банкери от КБН и един екип от трима души на „Гърни Крохайм“, предвождан от един директор, Чарлз Скот-Лидел.

Луиш с гордост представи дъщеря си и мен, като ми благодари, че съм я освободил. Всички широко се усмихнаха. Освен че работеха за него, беше ясно, че тези професионалисти от Сити го обичаха.

— Пристигате тъкмо навреме — каза Луиш. — Всеки момент ще почнем обсъждането на цената.

Седнахме на два празни стола в другия край на дългата маса. Очите на всички бяха вперени в Луиш.

— И така, Чарлз, с какво разполагаме?

Скот-Лидел, търговски банкер до мозъка на костите си, разгледа отчетите с числата пред себе си.

— Въведохме днешните цени от пазара за портфейла от облигации в модела. Както очаквахме, има голяма разлика. При използването на метод първи получихме оценка от шейсет и три милиона лири, докато метод втори ни даде… — той разлисти листовете си — … седемдесет и два милиона.

Онези двадесет милиона, за които бяхме говорили предната седмица, вече бяха минало. Явно пазарът се бе подобрил.

Намеси се Серджо.

— На мен повече ми харесва първият метод. Не хващам вяра и за две пари на тия шконтови парично-потокови оценки. За един търговец на ценни книжа това са пълни глупости.

Луиш се усмихна.

— Знам, Серджо. Но възможност като тази идва само веднъж. Успеем ли да закупим „Декер Уорд“, „Банко Оризонте“ ще се превърне в първата истинска инвестиционна международна банка в Латинска Америка. Това все пак трябва да струва нещо. Какъв казахме, че е максимумът, който можем да си позволим?

— Седемдесет и пет горната граница — каза Серджо. — Отвъд нея вече надхвърляме възможностите на капитала ни. За мен обаче дори и тази сума би била прекалено голяма за покупката на „Декер Уорд“.

Луиш се загледа в числата. После се изправи, отиде до прозореца и се загледа в обедното движение на Лондон. И без да се обръща каза:

— Ще предложим осемдесет милиона лири.

31.

Първият човек, когото видях при влизането си в залата за съвещания на „Декер Уорд“, беше Сидни Стал. Седеше на един стол и от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — изграчи той и се ухили победоносно. Мислеше, че ще ни бие. Зад него беше Дуайт Годфри, който избегна погледа ми.

Къртън се надигна иззад масата да ни поздрави; на масата пред него имаше три плика. Игнорирах го. Вниманието ми беше привлечено от мъжа, седнал до него с крак връз крак и цигара в уста.

Рикардо.

Къртън ни представяше едни на други и крякаше около Изабел, но аз не го чувах. Какво правеше тук Рикардо, по дяволите? После бързо хвърлих поглед върху пликовете на масата пред лорд Къртън. Да, бяха три.

— Добър ден, Ник — каза Рикардо. — Здравей, Луиш. — После се обърна към Изабел: — Радвам се да те видя. Не знаех, че са те освободили.

Не казах нищо. Просто рухнах на стола до Луиш.

Имаше много народ: адвокати, съветници, от този род. Много от тях бяхме довели ние. Но за мен те не се брояха. Единственият човек в залата, който имаше значение за мен, беше Рикардо. Макар и да беше натрапник, имаше вид на човек, който знае, че е на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте лично — каза лорд Къртън. — Според мен това е най-добрият начин да свършим работа. Така ще можете сами да се убедите, че всичко е честно. — Тези думи бяха отправени към Стал и Луиш.

— Тази сутрин получих писмо от Рикардо, който ме попита дали би могъл да направи оферта за фирмата. Не можах да му откажа, така че го поканих.

Не бях изненадан, че Рикардо е научил за аукциона. За него беше съвсем в реда на нещата да поеме инициативата в свои ръце, а не да чака да продадат фирмата му. И въпреки всичко беше истински шок да го видя тук, да наддава с нас за „Декер“.

— Възразявам! — заяви Стал. — Признавам, че бях изненадан да видя Рикардо тук. Но си помислих, че е дошъл, за да наблюдава, а не да представя оферта.