Читаем Сити полностью

И аз й разказах всичко. За първоначалните искания за откуп, за дългото мълчание след пропадналия полицейски рейд и след това за подновените искания, когато предложих „Блумфийлд Уайс“ да погълне „Декер“. Разказах й за възможното съучастие на Рикардо и Едуардо с Франсишко в заговор за убийството на Мартин Белдекос и в организирането на отвличането ни, с цел да предотвратят разкриването на перачницата за пари на Франсишко. И накрая й разказах как откраднахме сина на Франсишко, за да го принудим да ни сътрудничи.

Тя слушаше с все по-нарастващо изумление.

— Значи зад всичко това е бил Рикардо?

— Боя се, че е така — кимнах.

Тя се вгледа през прозореца в предградията на Рио, които бавно се точеха покрай колата.

— Копеле! — изсъска тя. После се обърна към мен. — Изглежда, ще се окажеш прав в мнението си за него.

— Точно в момента не ме вълнува особено кой е прав и кой крив — казах. — Просто съм щастлив, че си жива.

Тя стисна ръката ми.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен.

Шумни приветствия се разнесоха при пристигането ни в апартамента на Луиш. Корделия не искаше да пусне сестра си от прегръдките си, Мария само подскачаше, Фернандо кръжеше около тях. Възбудата изведе Изабел от вцепенението, в което беше изпаднала след освобождаването си, и тя видимо се оживи. Само след минута вече разговаряше с Луиш в Лондон. Сълзи течаха на воля. Португалските думи се сипеха със скорост десет в секунда. Гледах отстрани широко ухилен.

Единственият горчив хап беше Евклид. Корделия беше потресена при вестта за гибелта му. Аз също бях покъртен. Съмнявах се дали Евклид би оцелял още дълго. Корделия се бе оказала права — той беше смел. Беше постъпил глупаво, като се бе опитал да елиминира Зико. Но той беше само на дванадесет години, как бих могъл да го обвинявам в каквото и да било? Той се бе мъчил да спаси сестрата на Корделия и да ни впечатли. И бе загинал с оръжие в ръка, застрелвайки престъпник: според неговите критерии това очевидно бе най-достойната смърт. Но иначе си беше чиста трагедия. Трагедия, за която бяхме отговорни всички: бразилското правителство и средната класа, която допускаше такава бедност и насилие в средите си, и по-специално Нелсън, Корделия и аз, които го бяхме въоръжили и подтикнали към последната му авантюра. Никога нямаше да го забравя.

Изабел дълго се къпа, а после ни разказа за изпитанието си. Грижили се за нея добре. Първите две седмици я държали в една палатка в някакво мазе. После я прехвърлили във фермата, където я затворили в някакъв килер само с едно прозорче, което било плътно заковано. Осигурили й топлина, светлина, храна и напитки. Давали й да се мие веднъж на ден, дали й и радио, носели й книги и вестници. Похитителите й през цялото време носели маски и едва последния ден успяла да види лицето на Зико; скоро обаче се научила да ги разпознава по гласовете. Били петима и я пазели на смени.

Още от самото начало тя решила, че най-добрият й шанс за оцеляване е да им сътрудничи. Често се интересувала за напредъка в преговорите, но те не й казвали нищо. Единствените признаци, по които съдела, че поддържали връзка с баща й, били двете доказателства за живот под формата на въпроси, които била получила. Първият с името на куклата й я накарал да се усмихне. Това било типично за сантименталността на баща й и й напомнило за спокойствието и сигурността на детството й.

Но през цялото това време тя запазила спокойствие. Знаела, че отвличанията траят с месеци, но също така знаела, че баща й ще намери начин да плати откупа за нея. Стана ми ясно, че тя се бе притеснявала много по-малко за собствената си безопасност от нас.

Разказа всичко това на смесица от английски, за мен, и португалски, заради Мария. След като свърши с историята си и разговорът се накъса в хаотични въпроси и отговори, аз излязох от стаята. Макар и да бях прекарал цялото време с тях, в действителност не бях част от семейството им. Грабнах бутилка бира и излязох на балкона да гледам залеза, щастлив, че Изабел най-после е на свобода.

В един момент усетих ръка на рамото си и вдигнах поглед.

— Здравей — каза Изабел.

— Здравей.

Тя ме целуна; косата й се разсипа върху лицето ми. После се изправи и се загледа в морето.

— Не можеш да си представиш какво е да видиш отново морето — каза тя. — Тази гледка. Тези хора. — И след кратка пауза: — Теб.

Топлина от щастие се разля по тялото ми. Беше тъкмо онова, което така бях жадувал да чуя. Прегърнах я и пак я целунах.

Накрая тя се отдръпна и попита:

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Не съм го обмислял. — Което си беше самата истина. Плановете ми не се бяха разпростирали по-далеч от освобождаването на Изабел.

— Татко наистина ли възнамерява да погълне „Декер“? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Наддаването е утре следобед. Ще се борят той и „Блумфийлд Уайс“.

— Значи Рикардо най-после загуби? Още не мога да повярвам, че той ми е причинил всичко това. Да организира отвличането ми! Знам, че връзката ни е приключена, но си мислех, че все пак означавам нещо за него.