— В такъв случай ще е най-добре да се връщам на работа — надигна се той.

— Докато все още можеш — подхвърли Куонтрел.

— Шест трупа в някакъв хамбар — изгледа го Бънтинг. — Доста интересна бройка, нали?

Двамата го наблюдаваха с безизразни изражения.

— Шест трупа — повтори натъртено той. — Дали пък нямат нещо общо с програмата Е-шест? Ако бях по-наивен, като нищо щях да си помисля, че това е работа на някой болен мозък.

Обърна се и тръгна към вратата, но Фостър го спря.

— Ако по някакво чудо се окажеш невинен, аз искрено ти желая да се измъкнеш жив и здрав от тая каша, Питър — подхвърли тя.

— И аз ви желая същото, госпожо министър — хладно отвърна той.

54

По време на краткия полет Бънтинг гледаше навън към ленивите купести облаци. Изобщо не усети кога са кацнали. Осъзна се едва когато стюардесата му подаде палтото и съобщи, че лимузината го чака. Пътуването до града беше по-дълго от полета. Прислужницата го посрещна с усмивка на прага на дома му.

— Тук ли е съпругата ми? — попита той.

— Да, мистър Бънтинг, в кабинета си е — отвърна дребничката латиноамериканка.

Жена му се занимаваше с детайлите на поредния си благотворителен проект. Той дори не знаеше за какво става въпрос, защото нейните инициативи нямаха край. Всичките благородни, но даващи възможност на нея и приятелките й да показват тоалетите си на луксозни места, да се радват на добра храна и да се чувстват доволни от онова, което правеха за хората, които не живееха в къщи за по двайсет милиона долара на Пето Авеню. Подобна оценка обаче не би била нито пълна, нито справедлива, защото съпругата му често посещаваше общинските болници, където в продължение на часове се грижеше за безпомощни бебета, заразени със СПИН или с вродени увреждания от наркотиците, които родителите им бяха вземали. При това го правеше, без да води след себе си тълпи от жадни за сензации фотографи, а защото изпитваше състрадание към тях и искаше да им помогне. Освен това даваше редовни дежурства в сиропиталищата и кухните за безплатна храна, като водеше там и децата си, които трябваше да разберат, че животът не е прекрасен за всички. Фондацията на нейно име наливаше сериозни пари за подпомагането на необразованите и бедни хора в големия град.

Докато аз самият не правя нищо в тази посока, помисли си Бънтинг.

Но в замяна на това се грижа за сигурността на тази страна.

Това беше обичайният отговор, когато ставаше въпрос за равнодушието му към филантропските начинания на съпругата му. Отговор, който в момента никак не му звучеше убедително.

Наведе се да я целуне и тя изненадано вдигна глава. От години не се беше прибирал у дома толкова рано.

— Наред ли е всичко в работата ти?

Той се усмихна и седна насреща й в просторния кабинет с изящно обзавеждане, което струваше повече от четвърт милион долара.

Имаше желание да сподели проблемите си с нея, но за това тя трябваше да има неговия достъп до свръхсекретна информация — нещо, което беше невъзможно. Понякога той изпитваше чувството, че живее с човек от друга планета. Нямаше как да говори за работата си с жената, която обичаше. Никога и при никакви обстоятелства. Прииска му се да изкрещи, но вместо това на лицето му се появи широка усмивка.

— Всичко е наред — рече. — Просто ми се прииска да се прибера у дома и да прекарам малко време с теб и децата.

— Трябва да отида в Линкълн Сентър на благотворителен галаконцерт. Станал е прекрасен след ремонта. Трябва да дойдеш с мен някой път.

— Ще дойда някой път — каза той. — А децата?

— Те са на гости у сестра ми, забрави ли? Ще се върнат утре сутринта. — Помълча за момент и тихо добави: — Нали обсъдихме този въпрос?

Господи, какъв съм идиот, помръкна усмивката на Бънтинг. Не знам къде са собствените ми деца, въпреки че управлявам най-голямата контраразузнавателна мрежа в страната, за да осигуря сигурността на всички нейни граждани!

— Извинявай, забравих — направи нов опит да се усмихне той. — Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.

Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.

Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв — истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.