— Нямах подобно намерение.

— Напротив!

Вместо очакваната дълга тирада старата дама седна на близкия стол, придърпа пуловера си и кимна.

— Права сте.

— Защо го правите? — изненадано я погледна Мишел.

— Защото много приличате на дъщеря ми. Когато беше по-млада, разбира се. Пламенна, независима, нетърпяща различното мнение.

— Ясно.

— Бяхме много различни с нея и непрекъснато се карахме.

— Всички майки и дъщери го правят.

— А вие близка ли сте с майка си?

— Бях — колебливо отвърна Мишел.

— Искате да кажете, че… — объркано започна Бърк, замълча за момент, после побърза да добави: — Моля за извинение. Наскоро ли се случи това?

— Да, приблизително наскоро.

Замълчаха.

— А какво стана с вашата дъщеря? — попита след известно време Мишел.

— Отиде да учи в колеж. Очаквах, че ще се върне, но не стана така.

— Къде е сега?

— На Хаваите.

— О, това е много далеч.

— Да. Най-далечното място за човек, който все пак иска да си остане в Америка. Сигурна съм, че тя нарочно го е избрала.

— Виждате ли се?

— Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…

— Мисля, че въпреки това трябва да отидете там — подхвърли Мишел.

— Не, страх ме е — тръсна глава възрастната дама. — Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама — никога.

— И няма да видите внуците си, така ли?

— Те дори не ме познават.

— Ще се запознаете, стига да отидете при тях.

— Мисля, че вече е късно — въздъхна възрастната жена и се изправи. — А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.

— Откъде знаете, че пия кафе?

— Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.

— Работата й е много напрегната.

— Кога ще се върне мистър Кинг?

— Не знам.

— Той е много красив.

— Ами, да, красив е — отвърна Мишел и отмести поглед.

— Вие двойка ли сте?

Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.

— Може би.

— В такъв случай трябва да се ожените.

— Сложно е.

— Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?

— Какво? — изненада се Мишел. — Всъщност не съм мислила затова…

После усети как се изчервява под втренчения поглед на Бърк.

— Разбирам — скептично кимна възрастната дама. — Е, лека нощ…

— Лека нощ. Въпреки всичко съм на мнение, че трябва да отидете на гости на дъщеря си.

— Защо?

— Аз винаги ще съжалявам, че не виждах мама колкото ми се искаше. Човек трябва да се възползва от шансовете, докато ги има.

— Благодаря за съвета, Мишел.

Обзета от смесени чувства, Мишел се втурна навън. Но нещата се промениха в момента, в който изписука джиесемът й.

— Ало?

— Максуел?

— Кой се обажда?

— Мърдок.

— Какво има?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За разследването.

— Какво по-точно за него?

— За някои неща, които вие с партньора ти трябва да знаете.

— На какво дължим тази неочаквана любезност?

— На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.

— Странно изявление от агент на ФБР.

— Ситуацията е много сериозна.

— Кога и къде?

— В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.

Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.

Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.

— Мамка му! — изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.

— Добкин — представи се гласът насреща.

— Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.

47

— Включили са те в програмата?! — възкликна Шон.

Кели Пол кимна.

— Но не като Анализатор. Притежавах достатъчно умствен капацитет, но проницателността ми беше доста далеч от изискванията.

— А като каква?

— Като ръководител на програмата.

— Лично Бънтинг те е избрал, така ли?

Пол се надигна.

— Ела да изпием по едно кафе. Наблизо има едно място, където можем да поговорим на спокойствие.

Мястото не беше нито кафене, нито ресторант, а едностаен апартамент на три пресечки от парка в обикновена на вид сграда на тиха и спокойна уличка, на която при хубаво време със сигурност играеха деца.

Обзавеждането се изчерпваше с най-необходимото. Врата с няколко ключалки, прозорец, кухня, легло, телевизор и тоалетна. Никакви картини, никакви пердета, никакви саксии с цветя. Подът беше покрит със сив мокет, а стените — с ослепително бял латекс. Мебелировката беше съвсем оскъдна.

Пол направи кафето, добави сметана и захар и пренесе чашите в хола. Решението да потърсят подслон беше добро. Дъждът навън се беше превърнал в порой, а небето се раздираше от светкавици.

Шон отпи глътка кафе и огледа обстановката.

— Твой ли е този апартамент?

— Не съвсем.

— Споделяш го с някого, така ли?

— Напоследък бюджетът е доста орязан.

— Ама все пак го има, нали?

Тя го погледна над ръба на чашата си и кимна.

— И така може да се каже.

— Говорехме за твоето назначаване. Бънтинг ли пожела да те наеме?