— Значи те са натопили брат ти, така ли? За да дискредитират и унищожат Е-програмата? Но не мислиш ли, че това е малко вероятно? В смисъл, че излагат държавата на огромен риск, тъй като пречат на брат ти да си върши работата.

— Всичко е възможно в името на националната сигурност. Включително и нарушаването на гражданските права и потъпкването на личните свободи. Но тя никога не може да надделее над политическите игри.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя отпи глътка вино.

— Преживяла съм го лично, Шон.

Шон се втренчи в нея и дълго мълча.

— Добре, нека те попитам нещо друго — рече най-сетне той. — Имаме ли шанс срещу тези хора?

— При битката в долината Елах Давид все пак побеждава Голиат.

— Но дали прашката ни е достатъчно голяма?

— Скоро ще разберем.

Той въздъхна и почука по масата.

— Много успокояващо. И така, какво ще правим с Бънтинг?

— Вече трябва да е разбрал как си стигнал до него.

— Мислиш ли?

— Той е изключително умен. Не би стигнал дотук, ако не беше. Но бих казала, че в момента е крайно изнервен. От известно време насам го следя. Срещна се с няколко души, един, от които ми се струва доста интересен.

— Защо?

— Когато видиш как един цар на шпионите напуска обичайната си среда в луксозния Манхатън и хлътва в някакъв олющен блок с пицария на първия етаж, няма как да не се усъмниш, че става нещо.

— С кого се е срещнал там?

— С един тип на име Джеймс Харкс. Дори за мен той е изключително опасна личност. И макар че не ме познаваш добре, това означава много.

— Искаш да кажеш, че познаваш този Харкс?

— Само по репутацията му, която наистина е впечатляваща.

— Наемник на Бънтинг?

— По-скоро ангел пазител. Но засега. Обикновено е слуга на няколко господари. Затова реших да ти дам пистолета. Положително ти е хрумнало, че Бънтинг те е усетил зад гърба си и най-вероятно ще вземе мерки срещу теб и Мишел.

— Разбирам — бавно кимна Шон.

— Тук изобщо не говорим за други подобни типове, които сигурно ще използват Фостър и компания.

— Предполагам, че и те ще се окажат с впечатляваща биография — отбеляза Шон.

Пол се наведе напред, отмести шишенцето със зехтин и хвана ръката му.

— Това пък какво беше? — учудено я изгледа той.

— Спокойно, не съм от емоционалните личности. Просто искам да проверя дали кожата ти е лепкава и дали ръката ти трепери.

— И?

— Впечатлена съм, че не откривам никаква психологическа реакция. Знам, че си охранявал президента и си изградил забележителна кариера. Разбира се, преди да допуснеш грешката, която е провалила всичко. Знам доста неща и за Максуел. Тя е една натъпкана с естрогени фурия, която е в състояние да смъкне с един изстрел гащите на най-добрите снайперисти в армията.

— Все още не съм виждал мъж, когото да не може да отстрани — кимна Шон.

Пол пусна ръката му и се облегна назад.

— Това може да се промени, и то скоро — промълви тя.

— Значи вече сме в един отбор? — изгледа я Шон. — Мисля, че всичко, което току-що каза за нас, до голяма степен важи и за теб.

— Засега не допускам да са усетили, че съм се заела с тях, но не мога да бъда сигурна.

— В един отбор ли сме? — настоя Шон.

— Ще си помисля.

— Нямаме време за размисъл.

— Не съм казала, че имаме.

— Защо ме повика в Ню Йорк? Всичко дотук можеше да ми го кажеш и по телефона.

— Но не и това — отвърна тя и плъзна един пакет на масата. — Глокът, който ти обещах.

— И това е всичко?

— Не, има и още нещо. Искаш ли да видиш къде живее Питър Бънтинг?

— Защо? — изненадано я погледна Шон.

— А защо не?

44

Промяната на рутинния режим в „Кътърс Рок“ не остана извън вниманието на Едгар Рой. Досега всяка сутрин от престоя му там беше белязана от обиколките на Карла Дюкс. Капацитетът на затвора беше 214 обитатели, но в момента там пребиваваха само петдесет лишени от свобода. Рой научи това с помощта на наблюдение и анализ. Той обръщаше внимание на всичко — звуците от разнасяните табли с храна, опознаването и запаметяването на четирийсет и девет гласа дори когато говорят шепнешком, извикването на имената по списък по време на вечерната проверка.

А Карла Дюкс обикаляше килиите два пъти на ден — четири минути след осем сутринта и четири минути след четири следобед. Сега обаче минаваше шест, а жената изобщо не се беше появила.

Същевременно Рой чуваше много неща, най-вече откъслечните разговори между надзирателите. От тях разбра, че Карла Дюкс е мъртва, застреляна в дома си. Не се знаеше кой го е извършил.

Рой лежеше на леглото, заковал очи в тавана. Убийството на Дюкс беше прекъснало хронологията на спомените му. По принцип беше мек човек и не желаеше злото на никого и дори съжаляваше за нещастната съдба на тази жена. Беше наясно, че я бяха докарали тук специално заради него. Очевидно това не й беше приятно и тя нееднократно го беше демонстрирала.

После усети нечие присъствие в коридора пред килията. Подуши въздуха, без да помръдва. Освен уникалните умствени способности той по рождение притежаваше и невероятно изострени сетива.