Читаем Шестият полностью

Напоследък се беше върнал към най-ранните си спомени, подредени в строга хронология. Първият от тях датираше от времето, когато беше едва на осемнайсет месеца. Майка му го плесна, защото беше затворил вратата на котарака. Помнеше точните й думи, помнеше мяукането на котарака Чарли зад вратата, помнеше и музиката от включеното радио. Помнеше и всичко останало — цветове, миризми, звуци. Винаги беше така. Другите се оплакваха, че не помнят какво са правили вчера, да не говорим за по-старите спомени. А проблемът на Рой беше обратният — не забравяше нищо, включително и най-незначителните подробности. Независимо дали искаше да ги забрави или не. Те просто бяха там, в главата му. Завинаги.

Никога нищо не забравям.

С течение на времето той започна да свиква. Научи се да складира информацията в различни дискретни места на съзнанието си, които се отличаваха с неограничен обем и способността да изскачат на повърхността в мига, в който ги повика. Приличаха на съвременните USB флашки и ZIP устройства. Беше в състояние да ги включи в мига, в който се нуждаеше от тях, а после отново да ги изключи, без дори да се замисля.

Никога не се беше хвалил с тези специални умения. Разбира се, с течение на годините околните започнаха да го смятат за побъркан заради особения начин, по който работеше мозъкът му. И това го накара да крие таланта си, вместо да се хвали с него. И обратното, хората, които знаеха за дарбата му, смятаха, че би могъл да постигне много повече в живота.

Лесно беше да сложиш етикет на някого, стига да не си на негово място. Но никой не можеше да бъде на неговото място.

Камерата беше зад гърба му и това му позволяваше да мести погледа си по различни точки на тавана. В мига, в който го направи за пореден път, споменът от ранното детство се стопи. Забрави шляпването на майка си и мяукането на котарака.

На тяхно място се появи друг спомен. За сестра му. И за Джуди Стивънс. Единствените приятели, които беше имал.

Които не го бяха забравили. И вероятно действаха за освобождаването му там, навън. Доказателство за това бяха посещенията на Шон Кинг и Мишел Максуел, а също и на младата адвокатка Меган Райли. Официалният му защитник беше мъртъв. Секретарката му — също. Така му бяха казали. На практика Рой помнеше всяка тяхна дума. Помнеше как бяха облечени, помнеше движенията на телата им, помнеше всяка пауза и всеки опит за зрителен контакт. Високата жена беше скептична. Ниската — нервна и наивна. Мъжът изглеждаше солиден. Може би действително искаха да му помогнат. Но той отдавна се беше научил да не вярва на никого. Поне не напълно.

Умът му бавно се върна към онзи ужасен ден. Влезе в хамбара, подчинявайки се на внезапно хрумване. Миризмите от детството го връхлетяха от всички страни. Погледна нагоре към сеновала и веднага усети как го връхлитат нови спомени. Започна да обикаля хамбара. Пръстите му докоснаха стария трактор „Джон Диър“ в ъгъла, погледът му се спря на изгнилите гуми. После се премести към очуканата работна маса, около която бяха струпани кошове за овес. На стената над него бяха заковани няколко стари регистрационни табели на коли, които бяха колекционирали като деца.

После вниманието му беше привлечено от купчината пръст край задната стена на хамбара. Сеното беше събрано накуп, а пръстта изглеждаше рохка и току-що разкопана. Нямаше представа защо. Наведе се, взе буца пръст и я стисна между пръстите си. В ноздрите го удари сладникавата миризма на типичната за Вирджиния глинеста почва.

Взе опряната до стената лопата и я заби в рехавата пръст. Копа няколко минути, после захвърли лопатата и се втренчи в дупката. Дори гениалният му ум не беше в състояние да предвиди онова, което видя.

Човешко лице. Или по-скоро останки от човешко лице.

Обърна се с намерението да хукне към къщата и да се обади в полицията. В същия миг до ушите му достигна вой на сирени. Много сирени.

Когато излезе от обора, полицейските коли вече спираха пред къщата. От тях изскочиха униформени мъже с оръжие в ръце. Зърнаха Едгар и насочиха пистолетите си към него.

Рой инстинктивно направи крачка назад и се върна в хамбара. Това беше грешка, разбира се. Но в момента не беше в състояние да разсъждава.

Полицаите го приближиха.

— Не съм го направил! — изкрещя той и инстинктивно погледна към полузасипаната яма.

Униформените проследиха погледа му и предпазливо тръгнаха натам. Лицата им се изопнаха в мига, в който видяха полуразложеното лице. Очите им машинално се преместиха към изцапаните дрехи на Рой, калта по дланите му, а после към захвърлената лопата.

— Арестуван си! — излая един от тях и направи крачка напред.

Друг натисна бутона на радиостанцията си.

— Сигналът се потвърди! — рече в микрофона той. — Пипнахме го на място!

Перфектният ум на Рой изключи в мига, в който чу тези думи.

След като го арестуваха и му предявиха обвинението, не му остана нищо друго, освен да се затвори в съзнанието си. Винаги правеше така, когато го обземаше страх. Светът просто преставаше да съществува. А в онзи момент изпитваше много силен страх.