Читаем Sedmiyat pechat полностью

най-много са се страхували християните по времето, когато е било написано Откровението.

Лицето на Орлов придоби замислен вид.

- Разбирам - промълви т ой. - Но тук има нещо, което не се връзва. Ако Звярът от Апокалипсиса е

Нерон, защо убийците на двамата учени са оставили числото на Звяра до своите жер тви?

Историкът вдигна два пръста.

- Виждам само две възможности - каза той. - Първата е по-проста. Тройната шестица е символич ното

число на Сатаната. Ако убийците принадлежат към някаква секта, както допуска Интерпол, нормално е

да искат „да подпишат― своите действия е този символ. В този контекст, очевидно е, че тройната шести-

ца не сочи Нерон, а Дявола.

- Подобно тълкуване е разбираемо - съгласи се Орлов. - Каква е втората хипотеза?

- Втората хипотеза е по-сложна и по-д ръзка, но се опасявам, че все още не разполагам с всички данни,

за да я формулирам.

- Вижте, нали няма да ме оставите само с догадки? Кажете ми какво имате предвид.

- Няма да повярвате.

- Изплюйте камъчето, моля ви.

Историкът въздъхна. Не му се щеше да излага заключения, преди да разполага с цялата информация,

която смяташе за нужна. Но можеше да му даде някаква следа.

- Е, добре - склони той. - Мисля, че уб ийците са оставили тройната шест ица край жертвите си, защото

са искали да от правят нещо като послание.

- Послание ли? Какво послание?

Томаш отново се почувства разколебан. Дали да продължи? Трябваше да си изясни някои неща, да

попълни някои празноти. Но руснакът го гледаше очаквателно и беше ясно, че няма да го остави на

мира, ако не му разкрие заключението, до кое то беше стигнал, макар и преждевременно. Трябваше да му

подхвърли нещо, колкото и малко да бе. И когато осъзна това, той преодоля колебанието си и повдигна

крайчеца на булото, под което се криеше тайната.

- Послание за края на света.

X

- ДНЕС ЩЕ ХОДИМ НА РАЗХОДКА.

Поканата стресна още сънената дона Граса.

- На разходка ли? - учуд и се тя. - Къде ще се разхождаме?

Томаш дръпна щорите и слънцето нахлу в стаята. Беше хубав ден и Коимбра искреше от живот.

Утрото беше приветливо и мамещо с песента на скорците и приятния хладен бриз , който се носеше по

реката. Отвъд прозореца къщите се редяха една над друга, изпълвайки пространството с белите си стени

и чернени покриви, които се открояваха жизнерадостно на фона на небесна синева. Древните стени

обгръщаха ревниво и властно града . Напомняха средновековна крепост, увенчаваща като корона най-

високата част на града, но всъщност бяха само руините на стария университет с изящната камбанария,

изпъкваща като старинно бижу.

- Мамо, видя ли какъв хубав ден е навън? - Махна към прозореца. - Хайде да излезем да се

поразходим, да подишаме чист нъздух, да ни напече слънце.

Дона Граса, все още завита с чаршафите, го изгледа изпита телно.

- Добре ли си, сине?

Томаш се приближи до леглото.

- Мамо, откога не си излизала от къщи?

- Ами... не знам.

- Не си излизала, откак се изгуб и и те заведоха в болница та. Две седмици има оттогава.

- Е, и какво от това?

- Но как можеш да живееш така?

- Ааа, пак започваш. Дона Мерседеш ми осигурява покупките, слава богу. Не ми трябва да скитосвам.

- И на лит ургия не ход иш вече!

- Теб това какво те засяга? Моля си се тук вкъщи и м и е предостатъчно.

Синът отвори вратата на гардероба и се взря в чекмеджетата и закачалките с дрехи.

- Какво искаш да облечеш?

- Къде ще ходя?

- На разходка, мамо.

Дона Граса отметна чаршафите и седна на крайчеца на леглото.

- Баща ти ще дойде ли?

- Забрави за татко. Нека да излезем малко на слънце и да подишаме чист въздух. Какво ще облечеш?

- Дай м и нещо хубаво. - Посоч и една рокля, окачена в гардероба: беше розова с бели къдрички на

презрамките. - Дай ми тази, купих си я в Лисабон в деня, когато защити докторантурата си.

Томаш извади роклята и я остави на кревата.

- Обличай я тогава. Изм ий се и се напарфюм ирай. Искам да си хубава, чу ли ме?

Граса погледна роклята.

- Ама къде ще ходим все пак?

Синът излезе от стаята, за да я остави сама, но преди да зат вори вратата, отново повтори онова, което

и беше казал, когато се събуди.

- Днес ще от идем на разходка.

АВТ ОМОБИЛЪТ БАВНО СИ ПРОБИВАШЕ ПЪТ СРЕД ДВИЖЕНИЕТ О В Т ОВА късно утро. Когато мина межд у Каза ду

Сал и Коншада, зави надясно и пое нагоре по пътя към Университетската болница. Във фолксвагена

беше горещо и Томаш отвори прозоре ца, за да влезе малко въздух. Хладен ветрец повя в колата, мек и

приятен, и освежи обстановката вътре. Заобиколиха площада на Козеляш и когато приближиха Кинта де

Санта Комба, свиха в една уличка, която излизаше на малък площад - спокойно и приятно място с

бухнали дървета, нежно опрели корони в покривите на големите къщи, сякаш времето беше спряло.

- Какво ще кажеш да спрем тук? - предложи Томаш, дока то паркираше автомобила, преди да е чул

отговора.

- Тук ли? Защо?

- Нима не виждаш цялата тази зеленина? Хубаво е, нали?