Едва успя да прокара пръсти през нея. Наистина трябваше да се изкъпе. И да яде. И не на последно място — да има с кого да говори. Двамата братя бяха открили жертва номер две от гротескните убийства, за които всички медии тръбяха. На следващия ден организираха общо събрание във физкултурния салон, присъстваха и психолози, така че децата да имат с кого да поговорят за случилото се, ако поискат.

— Казва се Ким, тук го пише — посочи гордо Торбен.

Той ѝ подаде визитната картичка и пак посочи.

— К-и-м, Ким, нали?

— Отлично, Торбен. Нима можеш да четеш?

— Мога — подсмихна се момченцето.

Емилие разгледа визитната картичка.

Ким Колсьо. Отдел убийства. Специални части.

— Знаеш ли какво, Торбен? — Емилие се надигна.

— Не.

— Мисля да купим пица.

— Наистина!

Хлапето не спираше да се усмихва.

— Но най-добре първо да си вземеш душ и да си облечеш чисти дрехи. Ще се справиш ли сам, или да ти помогна?

— Пфу, ще се справя, разбира се. — Малкият се приближи до един шкаф. — Това са моите дрехи. — Той посочи трите рафта най-отдолу.

— Чудесно — одобри Емилие. — Ще успееш ли да намериш каквото ти трябва и да се изкъпеш? После ще отидем с колата да купим пица.

— Много ясно — засмя се Торбен, коленичи пред шкафа и започна да вади каквото смяташе, че му трябва.

— Аз излизам само да се обадя по телефона. Става ли?

— Нали няма да си тръгнеш? — той погледна разтревожено.

— Не — отвърна Емилие.

— Сигурна ли си?

— Напълно, Торбен.

Тя пак го помилва по косата.

— Нали ще се справиш с душа сам?

— Да. — Торбен заподскача към банята.

Емилие не си и помисли да проверява в какво състояние е тя. Вече не можеше да крие какво изпитва. Отчаяние. Двете братчета живееха при тези условия, без да има кой да се грижи за тях.

Изчака да чуе водата в банята, спусна се надолу по стълбите и излезе на двора, за да се обади по телефона.

— Полицейско управление Рингерике.

— Здравейте. Аз съм Емилие Исаксен. Учителка съм в училището в Хьонефос и искам да съобщя за изчезване.

— Почакайте — спря я гласът. — Ще прехвърля обаждането ви.

Емилие губеше търпение, но я прехвърлиха в системата.

— Холм.

Емилие се представи и разясни за какво става въпрос.

— А къде са родителите? — попита мъжът по телефона.

— Това не знам. Намерих малкото братче само в къщата. Стоял е самичък там цяла седмица.

— А момчето, за което говорим — Тобиас, нали?

— Ивершен. Тобиас Ивершен.

— Кога е видян за последно?

— Не е съвсем сигурно, но е оставил бележка, която е намерена в събота. Написал е, че отива в гората да шпионира… да, някаква религиозна група, която е купила стария рехабилитационен център там — вероятно сте чували за тях?

— О, да — потвърди полицаят. — Значи имаме момче, което според вас е изчезнало, а родителите ги няма, това ли казвате?

— Да, точно това казвам — отвърна лаконично тя.

— А откъде знаете, че не е с родителите си?

— Не знам.

— Значи би могъл да е с тях?

— Не, той е в гората!

— Кой го казва? — попита гласът.

— Оставил е бележка на брат си.

Мъжът на телефона въздъхна.

— Не мога да съобщя за изчезване, без да…

— Слушайте — прекъсна го Емилие, изгубила вече търпение. — Тук съм с момче на седем години, стояло е само вкъщи една седмица, брат му го няма, родителите ги няма. А вие казвате, че не можете…

Яростта я задави, наложи се да вдиша дълбоко, преди да продължи да говори.

— Не, разбира се, че ще проверим. Ще си запиша тук и утре ще видим какво можем да направим. Бихте ли дошли в участъка днес? Възможно ли е?

— Утре? — извика Емилие. — Ще оставите момче, изгубено в гората от цяла седмица, да прекара още една нощ там? Ами ако му се е случило нещо?

— Не, разбира се, но не мога просто… Искам да кажа, ами ако родителите са заминали на почивка и са го взели със себе си?

— И са оставили седемгодишното момче само?

— И по-лоши неща са ставали — увери я полицаят. — Ще взема номера ви, ще помисля и после ще ви се обадим. Става ли?

— Добре — изръмжа Емилие.

Тя му продиктува номера си и затвори.

70.