Амбра кимна и погледна сценария.

— Посрещам гостите в преддверието, после всички идваме тук за твоя встъпителен запис, след което ти тържествено се появяваш на катедрата ей там. — Посочи предния край на помещението. — И правиш съобщението си.

— Точно така, с едно малко допълнение — отвърна Кърш и се ухили. — Обръщението ми от катедрата по-скоро ще е нещо като антракт — възможност лично да приветствам гостите, да ги оставя да си поизтегнат краката и малко да ги подготвя, преди да започне втората част, мултимедийна презентация, обясняваща откритието ми.

— Значи самото съобщение е на запис, така ли? Също като встъплението?

— Да, завърших го само преди няколко дни. Съвременната култура е визуална — мултимедийните презентации винаги са по-увлекателни от сухите приказки на някакъв учен, изправен зад катедра.

— Ти не си точно „някакъв учен“, обаче съм съгласна. Нямам търпение да я видя.

Амбра знаеше, че от съображения за сигурност презентацията на Едмънд се съхранява на собствените му сървъри и ще тече на живо към прожекционната система на музея.

— Когато сме готови за втората част, кой ще пусне презентацията, ти или аз? — попита тя.

— Аз. — Кърш извади джиесема си. — Ето оттук. — И повдигна огромния тюркоазносин смартфон. — Всичко това е част от шоуто. Просто ще вляза в сървъра си с криптирана връзка…

Натисна няколко клавиша, разнесе се иззвъняване и връзката се осъществи.

Отговори компютърен женски глас.

— ДОБЪР ВЕЧЕР, ЕДМЪНД. ОЧАКВАМ ПАРОЛАТА ТИ.

Той се усмихна.

— И тогава пред очите на целия свят просто ще въведа паролата в телефона си и откритието ми ще бъде излъчено на живо — както тук, така и до всяка точка на земното кълбо.

— Звучи драматично — заяви Амбра. — Ако не си забравиш паролата, естествено.

— Виж, това вече ще е кофти, да.

— Предполагам, че си я записал — подхвърли тя иронично.

— Богохулстваш — разсмя се Едмънд. — Компютърджиите никога не си записват паролите. Но не се безпокой, паролата ми е само от петдесет и един знака. Със сигурност няма да я забравя.

Тя се ококори.

— Петдесет и един знака?! Та ти не можеш да запомниш даже четирицифрения ПИН на музейната си карта, Едмънд! Как ще запаметиш петдесет и един случайни знака?

Уплахата ѝ го накара отново да се засмее.

— Не се налага да ги запаметявам, защото не са случайни. — Той сниши глас. — Паролата всъщност е любимият ми стих.

Амбра го изгледа.

— Използваш стих за парола?!

— Защо не? Любимият ми стих е точно петдесет и една букви.

— Хм, не ми се струва много сигурно.

— Нима? Можеш ли да познаеш кой е любимият ми стих?

— Та аз дори не подозирах, че обичаш поезия!

— Виждаш ли? Даже някой да се сети, че паролата ми е стих, и даже да го открие сред милионите възможности, пак няма да знае изключително дългия телефонен номер, с който влизам в сървъра си.

— Същия номер, който току-що въведе с клавиш за бързо набиране в телефона си ли?

— Да, в телефона ми, който също има ПИН и никога не напуска джоба на гърдите ми.

Шеговито усмихната, Амбра вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, ти си знаеш. Между другото, кой е любимият ти поет?

— Бива си те — закани ѝ се с показалец Едмънд. — Ще трябва да почакаш до събота. Избрал съм адски подходящ стих. — И се ухили. — Отнася се за бъдещето — пророчество, което, с удоволствие трябва да отбележа, вече се сбъдва.

Мислите ѝ се върнаха към настоящето. Амбра погледна към трупа на Кърш и панически осъзна, че Лангдън вече не е там.

„Къде е изчезнал?!“

С още по-голяма тревога забеляза, че вторият агент от Гуардия Реал се вмъква в балона през прореза в платнената стена. Диас се огледа и тръгна право към нея.

„Той няма да ме пусне за нищо на света!“

Изведнъж Лангдън се озова до нея, леко постави длан отзад на кръста ѝ и бързо я поведе към другия край на балона — към коридора.

— Госпожице Видал! — извика Диас. — Къде отивате?!

— Веднага се връщаме! — отвърна професорът и още повече ускори крачка към изхода.

— Господин Лангдън! — отекна зад тях и гласът на агент Фонсека. — Забранявам ви да напускате това помещение!

Амбра усети, че ръката на американеца още по-настойчиво се притиска към гърба ѝ.

— Уинстън — прошепна в слушалките си той. — Хайде!

След миг в балона се възцари пълен мрак.

28.

Агент Фонсека и партньорът му Диас се втурнаха в мрака и като си светеха с фенерчетата на джиесемите си, затичаха по тунела, в който току-що бяха изчезнали Лангдън и Амбра.

Когато стигнаха до средата, Фонсека видя телефона на Амбра върху килима на пода и това го смая.

„Амбра е изхвърлила джиесема си?!“

С позволението на Амбра Видал Гуардия Реал използваше елементарно проследяващо приложение, за да е наясно с нейното местонахождение във всеки момент. Фактът, че е хвърлила смартфона си, можеше да се обясни само по един начин: годеницата на престолонаследника вече не искаше да е под тяхната опека.