— В собствения ви музей не ви заплашва абсолютно нищо.

— Не, тук стават неща, които не разбирате! — настойчиво прошепна Амбра. — Двамата с вас трябва да се измъкнем. Незабавно!

— Няма как да избягаме — възрази Лангдън. — Няма да…

— Изслушайте ме, моля ви — прекъсна го тя. — Знам как да помогнем на Едмънд.

— Моля? — Робърт виждаше, че тя още е в шок. — Вече никой не може да му помогне.

— Напротив — с леден глас заяви Амбра. — Но първо трябва да отидем в дома му в Барселона.

— Какви ги говорите?

— Моля ви, просто ме изслушайте. Знам какво би искал да направим Едмънд.

Докато през следващите петнайсет секунди Лангдън слушаше настойчивия шепот на Амбра Видал, сърцето му се разтуптяваше все по-силно. „Боже господи, тя е права — помисли си той. — Това променя всичко“.

Амбра свърши и го погледна въпросително.

— Сега разбирате ли защо трябва да отидем?

Робърт кимна, без да се поколебае, после каза в микрофона на слушалките:

— Уинстън? Чу ли какво ми обясни Амбра?

— Чух, професоре.

— Ти знаеше ли го?

— Не.

Лангдън обмисли следващите си думи много внимателно.

— Не знам дали компютрите са способни да изпитват преданост към своите създатели, Уинстън, но мисля, че сега е моментът да провериш. Нуждаем се от твоята помощ.

27.

Докато крачеше към катедрата, Лангдън държеше под око Фонсека, който продължаваше да разговаря по джиесема си с Юбер. Амбра нехайно се насочи към центъра на балона, като също водеше телефонен разговор или поне се преструваше — както ѝ беше предложил Робърт.

„Кажете на Фонсека, че сте решили да се обадите на принц Хулиан“.

Когато стигна до подиума, професорът неохотно сведе поглед към проснатия на пода труп. Внимателно повдигна одеялото, с което Амбра беше покрила мъртвеца. Някога ясните очи на Кърш сега бяха два безжизнени прореза под тъмночервената дупка на челото му. Страховитата гледка накара Лангдън да потрепери и сърцето му се изпълни със скръб и гняв.

Той си спомни за миг младия рошав студент, който идваше на лекциите му. Неизлечим оптимист и гениален изобретател, Кърш за невероятно малко време беше постигнал страшно много. А сега някой бе убил този изумително талантлив човек, най-вероятно за да погребе завинаги неговото откритие.

„И ако не предприема решителни действия, най-великото постижение на моя студент никога няма да види бял свят“.

Робърт застана така, че катедрата отчасти да препречва зрителната линия на Фонсека, коленичи до тялото на Едмънд, затвори очите му, сключи ръце и зае молитвена поза.

И едва не се усмихна иронично при мисълта, че се моли за атеист. „Знам, че най-малко ти би искал някой да се моли за теб, Едмънд. Не се бой, приятелю, не съм тук, за да редя молитви“.

Докато стоеше на колене до мъртвеца, се бореше с обзелия го страх. „А аз те успокоявах, че епископът е безобиден! Ако се окаже, че Валдеспино има пръст в това…“ Пропъди тези мисли от ума си.

След като се увери, че Фонсека го е видял да се моли, Робърт леко се наведе напред, бръкна във вътрешния джоб на коженото яке на Едмънд и извади огромния му тюркоазносин телефон.

Хвърли бърз поглед към агента, който продължаваше да приказва по джиесема си и в момента, изглежда, не се интересуваше толкова от професора, колкото от Амбра. Привидно увлечена в собствения си телефонен разговор, тя все повече се отдалечаваше от Фонсека.

Лангдън насочи вниманието си към смартфона на Кърш и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

„Сега…“

Предпазливо се пресегна, повдигна вече изстиващата дясна ръка на Едмънд и внимателно допря показалеца му до четеца за пръстови отпечатъци.

Устройството сигнализира и се отключи.

Робърт бързо отвори менюто на настройките и деактивира защитната опция. „Постоянно отключен“. После пъхна телефона в джоба на фрака си и отново покри Кърш с одеялото.

Някъде в далечината виеха сирени. Амбра стоеше сама в центъра на опустялата зала с телефон до ухото и се преструваше, че е погълната от разговора, като през цялото време усещаше, че Фонсека не откъсва поглед от нея.

„Побързай, професоре“.

Преди минута американският професор се беше впуснал в действие, след като Амбра бе споделила с него неотдавнашния си разговор с Едмънд Кърш. Преди два дни в същата тази зала, докато работеха върху последните уточнения за презентацията, Едмънд обяви почивка, за да изпие третото си спаначено смути за вечерта.

— Не съм сигурна, че тази веганска диета ти се отразява добре, Едмънд — забелязала изтощения му вид, каза тя. — Изглеждаш блед и прекалено си измършавял.

— Измършавял ли? — засмя се Кърш. — Кой го казва!

— Аз не съм мършава!

— Да бе. — И в отговор на възмутеното ѝ изражение ѝ намигна закачливо. — И не обръщай внимание на бледността ми. Аз съм компютърджия и по цял ден вися пред дисплея.

— След два дни ще правиш обръщение към целия свят и няма да ти е излишна малко руменина. Или утре вземи да поизлезеш, или изобрети компютърен екран, от който се хваща тен.

— Идеята хич не е лоша — впечатли се Едмънд. — Трябва да я патентоваш. — Засмя се пак, след което се върна към работата им. — Разбрахме ли се за програмата в събота вечер?