Баща и син безмълвно се изкачиха обратно горе, далече от смъртта. Щом излязоха на ослепителното испанско слънце, кралят приклекна и погледна осемгодишния Хулиан в очите.

— Memento mori — прошепна монархът. — Помни смъртта. Животът дори на хората с огромна власт е кратък. Има само един начин да възтържествуваме над смъртта и той е да превърнем живота си в шедьовър. Трябва да използваме всяка възможност да проявяваме доброта и да обичаме безпределно. Виждам в очите ти, че носиш щедрата душа на майка ти. Остави съвестта ти да те води. Когато животът е мрачен, слушай сърцето си и ще намираш пътя.

Оттогава бяха изтекли десетилетия и Хулиан нямаше нужда да му напомнят, че не е направил абсолютно нищо, за да превърне живота си в шедьовър. Всъщност едва беше успял да се измъкне от бащината си сянка и да се докаже като самостоятелен човек.

„Разочаровах баща си във всяко отношение“.

Хулиан години наред следваше неговия съвет и оставяше сърцето си да го напътства, ала този път беше мъчителен, защото душата му копнееше за страна, напълно противоположна на бащината му Испания. Мечтите му за неговото любимо отечество бяха толкова дръзки, че не можеше да ги изрече преди смъртта на баща си, а дори и тогава нямаше представа как ще се приемат действията му, не само от двореца, но и от цялата нация. Затова можеше само да чака, да държи сърцето си отворено и да съблюдава традициите.

И после, преди три месеца, всичко се промени.

„Срещнах Амбра Видал“.

Жизнерадостната независима хубавица обърна наопаки целия му свят. Броени дни след първата им среща Хулиан най-после разбра думите на баща си. „Слушай сърцето си и ще намираш пътя… Използвай всяка възможност да обичаш безпределно!“ Той никога досега не се беше влюбвал и му се струваше, че най-сетне може би ще започне да превръща живота си в шедьовър.

Сега обаче, докато безизразно се взираше напред по пътя, го изпълваше злокобно усещане за самота и изолираност. Баща му умираше, любимата му не му говореше и току-що беше повишил тон на своя доверен съветник епископ Валдеспино.

— Трябва да тръгваме, дон Хулиан — предпазливо го подкани епископът. — Баща ви е немощен и иска да разговаря с вас.

Престолонаследникът бавно се обърна към стария приятел на баща си и попита:

— Според вас колко му остава?

Гласът на Валдеспино трепереше, сякаш още малко и щеше да заплаче.

— Негово величество ме помоли да не ви плаша, но предчувствам, че краят наближава по-бързо, отколкото очаквахме. Иска да се прости с вас.

— Защо не ми казахте къде отиваме? — попита Хулиан. — Защо бяха всички тези лъжи и недомлъвки?

— Съжалявам, нямах друг избор. Баща ви ми даде изрично нареждане. Заповяда ми да ви изолирам от външния свят и от новините, докато лично не разговаря с вас.

— Да ме изолирате от… какви новини?

— Струва ми се, че е по-добре да ви обясни баща ви.

Принцът дълго се взира в него.

— Преди да се срещна с него, искам да знам нещо. Той в пълно съзнание ли е? Рационално ли се държи?

Валдеспино го погледна неуверено.

— Защо питате?

— Защото нарежданията му ми се струват странни и импулсивни.

Епископът тъжно кимна.

— Импулсивни или не, баща ви още е крал. Аз го обичам и изпълнявам всичките му заповеди. Както трябва да правим всички.

73.

Застанали един до друг пред витрината, Робърт Лангдън и Амбра Видал се взираха в тома на Уилям Блейк, осветен от мекото сияние на газената лампа. Отец Жоаким беше отишъл да оправи няколко разместени пейки, учтив повод да ги остави сами.

Робърт не можеше да прочете ситните букви от ръкописния текст на стихотворението, но добре виждаше по-едрото заглавие в горния край на страницата.

Това мигновено го обнадежди. „Четирите зои“ беше заглавието на една от най-известните пророчески поеми на Блейк — дълга творба, разделена на девет „нощи“ или глави. Темите, спомняше си той от студентските си години, се въртяха около смъртта на установените религии и постепенното възтържествуване на науката.

Професорът плъзна поглед надолу по строфите. Написаните на ръка стихове свършваха в средата на страницата с изящно нарисуван „finis divisionem“ — графичен еквивалент на обичайното „КРАЙ“.

„Това е последната страница от поемата — разбра той. — Финалът на един от пророческите шедьоври на Блейк!“

Наведе се напред и се вторачи в дребните букви, но не успя да прочете текста на слабата светлина на лампата.

Амбра вече беше приклекнала и доближила лице на сантиметри от стъклото, прочете наум стиховете, като прекъсна, за да прочете един от тях на глас.

— „И из огньовете явява се Човека: злото е докрай погубено“. — Обърна се към него. — „Злото е докрай погубено“?

Робърт се замисли и кимна разсеяно.

— Мисля, че Блейк говори за премахването на покварената религия. Бъдещето без религия е едно от неговите често повтарящи се пророчества.

Амбра се оживи.

— Едмънд каза, че любимият му стих бил пророчество, което се надявал да се сбъдне.

— Ами да, Едмънд определено мечтаеше за бъдеще без религии — потвърди професорът. — От колко букви е този стих?

Тя започна да брои, но поклати глава.

— Четирийсет и пет.