— Опасявам се, че такъв начин не съществува — каза Валдеспино. — Ако решим да оповестим новината на Кърш, единственият възможен подход е да хвърлим съмнение върху неговото откритие — да го дискредитираме преди да успее сам да направи съобщението.

— Кого, Едмънд Кърш ли?! — възрази Ал Фадл. — Блестящия учен, който винаги се оказва прав?! Вие да не сте гледали някаква друга презентация? Защото неговата беше напълно убедителна.

— Не по-убедителна от презентациите, които навремето са правили Галилей, Бруно и Коперник! — изсумтя епископът. — Религиите и преди са изпадали в същото положение. Просто науката пак блъска на вратата ни.

— Само че с нещо далеч по-значимо от откритията на физиката и астрономията! — възкликна Ал Фадл. — Кърш оборва самата същност, основата на всичко, в което вярваме! Позовавайте се на историята колкото щете, но недейте забравя, че въпреки всички усилия на Ватикана да запуши устата на хора като Галилей, неговата наука накрая се е наложила. Както ще се случи и с откритието на Кърш. Не можем да му попречим.

Възцари се мрачно мълчание.

— Моята позиция по въпроса е проста — отново се обади Валдеспино. — Ще ми се Едмънд Кърш да не беше правил това откритие. Боя се, че не сме подготвени да му противодействаме. И категорично предпочитам тази информация никога да не види бял свят. — Той замълча за миг. — В същото време вярвам, че събитията в нашия свят се случват според Божия план. В резултат на нашите молитви Господ може да проговори на господин Кърш и да го убеди да не разгласява откритието си.

Ал Фадл се засмя подигравателно.

— Господин Кърш едва ли е от хората, способни да чуват гласа Божи.

— И така да е — настоя епископът. — Чудеса се случват всеки ден.

Ислямският учен възрази разпалено:

— При цялото ми уважение, освен ако не се молите Бог да порази Кърш преди да успее да оповести…

— Господа — намеси се Кьовеш в опит да разпръсне растящото напрежение. — Не бива да бързаме с решението си. Не е речено, че трябва да го вземем още тази вечер. Господин Кърш спомена, че ще направи съобщението си след месец. Предлагам всеки от нас да обмисли въпроса и след няколко дни пак да си поговорим. Може би чрез самовглъбяване ще открием верния курс на действие.

— Мъдър съвет — съгласи се Валдеспино.

— Но не бива и прекалено да се бавим — предупреди Ал Фадл. — Да се чуем по телефона след два дни.

— Уговорихме се — каза епископът. — Тогава ще вземем и окончателното си решение.

Това се беше случило преди два дни и тази вечер щяха да проведат втория си разговор.

Рави Кьовеш чакаше в кабинета си и го обземаше все по-силна тревога. Обаждането вече закъсняваше с близо десет минути.

Телефонът най-после иззвъня и той нетърпеливо отговори.

— Здравейте, рави — каза епископ Валдеспино. Гласът му беше угрижен. — Извинявайте за закъснението. — Замълча за миг. — Боя се, че аллама Ал Фадл няма да участва в разговора ни.

— Защо, какво е станало? — изненадано попита Кьовеш.

— Не знам. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но той сякаш е… изчезнал. Никой от колегите му няма представа къде е.

По гърба на равина полазиха тръпки.

— Крайно обезпокоително.

— Съгласен съм. Дано не му се е случило нещо. За съжаление, имам още една новина. — Гласът на епископа стана още по-мрачен. — Току-що научих, че Едмънд Кърш е организирал публично събитие, за да сподели откритието си със света… тази вечер.

— Тази вечер?! — смая се Кьовеш. — Нали ни каза, че щяло да е след месец?!

— Да — потвърди Валдеспино. — Излъгал ни е.

6.

В слушалките на Лангдън прозвуча дружелюбният глас на Уинстън.

— Точно пред вас, професоре, ще видите най-голямата картина в нашата колекция, въпреки че повечето гости не я забелязват веднага.

Лангдън насочи вниманието си към отсрещния край на атриума, ала не видя нищо освен стъклена стена, която гледаше към лагуната.

— Съжалявам, май и аз спадам към това мнозинство. Не виждам никаква картина.

— Е, тя е изложена доста нетрадиционно — засмя се Уинстън. — Платното не е поставено на стената, а на пода.

„Трябваше да се сетя“ — помисли си професорът, сведе поглед, тръгна напред и чак сега забеляза огромното платно върху камъка в краката му.

Картината представляваше монохромен тъмносин правоъгълник и гостите стояха наоколо и се взираха в него, сякаш гледаха в езерце.

— Площта ѝ е близо петстотин и шейсет квадратни метра — осведоми го Уинстън.

Лангдън пресметна, че е десет пъти по-голяма от първия му апартамент в Кеймбридж.

— Неин автор е Ив Клайн и всички „галено“ я наричат „Плувният басейн“.

Поразителното богатство на този син нюанс, трябваше да признае Робърт, наистина го изпълваше с усещането, че може направо да се гмурне в платното.

— Клайн е създал този цвят — продължи Уинстън. — Казва се „Международно синьо на Клайн“ и художникът твърди, че дълбочината му изразява безплътността и безкрайността на собственото му утопично виждане за света.

Лангдън усети, че Уинстън чете от предварително подготвен текст.