Читаем Повелителите на Севера полностью

— Ще внимавам. Как ли пък не! — подигра ме той и замахна с брадвата. Наточеното острие изсвистя покрай чатала ми и се стовари върху оковите с такава сила, че глезените ми се огънаха навътре и залитнах. — Стой мирно — нареди ми Стеапа и замахна повторно. Този път веригата се прекъсна и отново можех да ходя нормално, макар и да влачех звената й подире си.

Отидох при убитите и подбрах два меча.

— Освободи този човек — заръчах на Стеапа, сочейки към Финан. Гигантът развъртя пак брадвата и скоро Финан дотърча при мен със светнало, просълзено от радост лице. Подадох му единия меч, а той за секунда се вторачи в него така, сякаш не вярваше на очите си. После го улови за дръжката, вирна глава към тъмнеещото небе и нададе възглас, подобен на вълчи вой. Накрая разпери обятия и ме прегърна, ридаейки.

— Вече си свободен — казах му.

— Вече съм воин, както преди — отвърна той. — Финан Пъргавия!

— А аз съм Утред — използвах името за първи път, откакто ме бяха отвели от този плаж. — Аз съм лорд Утред, господар на Бебанбург. — Обърнах се към Свери, усещайки как пурпурната ярост се надига в гърдите ми и ме заслепява. Повдигнах брадичката му с върха на меча. — Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето и изпратил Свейн Белия кон във Валхала. Затова ще ме наричаш милорд, ясно?

— Да, милорд — кимна той.

— А това е Финан от Ирландия — добавих. — Него също ще наричаш милорд.

— Добре — каза Свери, но не му стигна самообладание да погледне Финан в очите.

Исках да го убия, но нещо ми подсказваше, че още може да има полза от него на тази земя. Затова се задоволих да взема ножа на Стеапа и да разпоря туниката му. Той целият се разтрепери, очаквайки да го заколя, но аз само оголих рамото му, изрязах инициала си върху него и натърках раната с пясък.

— Кажи ми сега, робе, как да сваля тези железа? — почуках с ножа оковите върху глезените си.

— Занитени са, милорд. Трябват ковашки инструменти.

— Тогава моли се да намерим такива, ако ти е мил животът.

В порутения манастир трябваше да има инструменти, защото там Кяртан оковаваше робите си. Стеапа изпрати двама души да ги търсят, а Финан, след като не му позволих да си изкара яда върху Свери, си достави удоволствието поне да убие Хака. Шотландските жени и деца наблюдаваха с благоговение как кръвта му се проля край заседналия в чакъла „Търговец“. Финан потанцува около трупа и изпя една от дивите си песни, а сетне изкла и останалия екипаж на Свери.

— Как се озова тук? — попитах Стеапа.

— Бях изпратен, господарю — отвърна гордо той.

— Нима? От кого?

— От краля, разбира се.

— Гутред те е изпратил?

— Кой е пък този Гутред? — озадачи се Стеапа от непознатото име. — Не, крал Алфред, разбира се.

— Алфред? — зяпнах насреща му аз.

— Да, той самият.

— Но всички тези датчани… — обгърнах с жест бойците, останали с нас на плажа.

— Сред нас има и датчани, да. Но повечето са уесексци.

— И Алфред ги е изпратил? — повторих с ясното съзнание, че звуча като слабоумен идиот, но просто не можех да повярвам на чутото. — Алфред се разпорежда с датчани?

— Цяла дузина при това — потвърди Стеапа. — Но са тук само защото се подчиняват на него. — Той посочи към предводителя с крилатия шлем, който вече се връщаше към брега. — Той е заложник на краля, а аз съм тук, за да го пазя и да следя, че ще удържи на думата си.

Това обясняваше всичко. Едва сега си спомних чия емблема бе орловото крило. Пристъпих към командира на червения кораб, спъвайки се в останките от веригите, а той вървешком свали шлема от главата си. С мъка различих чертите му, защото погледът ми бе замъглен от сълзи, но това не ми пречеше да извикам името му.

— Рагнар! — изтръгна се от гърдите ми. — Рагнар!

Той ме прегърна през смях, развъртя ме, а сетне ме отблъсна встрани.

— Ама че вониш! Ти си най-грозното, космато и смрадливо копеле, което съм виждал в живота си. Би трябвало да те хвърля на раците, но се съмнявам някой уважаващ себе си рак да вкуси толкова противна храна.

Аз се смеех и плачех едновременно.

— Значи Алфред те е изпратил?

— Да, но нямаше да дойда, ако знаех в какъв окаян скот си се превърнал. — Той се ухили широко, напомняйки ми за своя баща, който излъчваше същата сила и духовитост. После ме прегърна отново. — Радвам се да те видя, Утред Рагнарсон!

От хората, придружавали Свен, не бе останал никой, а той самият бе избягал в Дънхолм. Ние освободихме робите, изгорихме бараките им, а същата вечер, на светлината от пламтящите огньове, моите окови бяха свалени. Дотолкова бях свикнал с тежестта им, че следващите няколко дни стъпвах като в паници, вдигайки високо крака.