Читаем Повелителите на Севера полностью

Бяхме дошли по пладне, а оттогава водата постоянно се отдръпваше, оставяйки „Търговец“ далеч от плискащите се вълни. Свери винаги ставаше неспокоен, когато корабът му бе на сушата, и аз знаех, че ще бърза да натовари хората още същия ден, за да може да го върне на вода с вечерния прилив. Котвата вече бе подготвена, та щом се стъмни, да го избутаме към средата на реката, а в ранни зори да отплаваме.

Закупените роби бяха трийсет и трима. Всичките жени и деца, най-малките пет– или шестгодишни, а най-големите — към осемнайсетте. Когато пристигнаха, тъкмо бяхме привършили с чистенето на корпуса и клечахме на пясъка. Повечето плачеха, така че бе трудно да се каже кой е красив и кой не, но ние въпреки това изпивахме жените с жадни очи. Плачеха, защото бяха поробени и откъснати от семейните си огнища, защото се бояха от морето и защото се бояха от нас. Съпровождаха ги дузина въоръжени мъже, сред които не разпознах никого. Свери се разходи покрай редицата, като проверяваше зъбите на децата и разкопчаваше пазвите на жените, та да огледа гърдите им.

— Червенокосата ще ти докара добри пари — подвикна му един от придружителите.

— Надявам се всичките да ми докарат.

— Снощи я изпробвах, та нищо чудно да съм я забременил. Получаваш крава с теленце, какво по-добро, а?

Понеже робите бяха вече оковани, Свери трябваше да плати и за веригите, както и да осигури прехраната им до Ютландия. Упътихме се през мочурището и реката нагоре по хълма, където при падналия каменен кръст чакаха шестима конници и каруца с провизии. На нас се падаше да пренесем буретата с пиво, качетата със солена херинга и пушена змиорка, както и един чувал ябълки. Свери бръкна в чувала, извади ябълка и я загриза, но после изплю хапката.

— Червива е — смръщи лице и я хвърли към нас. Неколцина протегнаха ръце, но аз ги изпреварих, сграбчих плода във въздуха и го разделих на две, като дадох половината на Финан. — Виж само как ще се избият за една скапана ябълка — ухили се Свери, после извади кесия пари и ги изсипа на дъното на каруцата. В това време се приближи седми конник. — На колене, негодници! — викна нашият собственик и ние се подчинихме, отдавайки почест на новодошлия.

— Трябва да проверим монетите — рече той и гласът му ми се стори познат. Вдигнах глава и видях Свен Едноокия.

Той също ме погледна.

Веднага сведох очи и захапах ябълката.

— Франкски дениета4 — рече гордо Свери и му протегна шепа от среброто.

Но Свен не го пое, защото се взираше в мен.

— Кой е това? — попита.

— Този ли? Казва се Осберт. — Свери подбра други монети и му ги показа. — А ето и от пенитата на Алфред.

— Осберт? — смръщи вежди Свен. Аз бях изгубил прилика с Утред от Бебанбург. Имах нови белези по лицето, счупен нос, грива от сплъстена коса и разчорлена брада, кожата ми бе като издъбена от вятъра и слънцето, но все пак бях привлякъл вниманието му. — Ела тук, Осберт!

Аз не можех да отида далеч, защото веригата на шията ме свързваше с останалите гребци, но провлачих нозе една-две крачки и коленичих пак, както се полага на роб пред господар.

— Погледни ме!

Подчиних се и видях, че е издокаран в лъскава ризница, носи скъпо наметало и е яхнал охранен кон. После взех да треса чене, да точа лиги и да се хиля насреща му, сякаш ми е много драго, че си общуваме. Той вероятно реши, че съм просто поредният докаран до полуидиотско състояние роб, защото махна презрително с ръка и пое среброто от Свери. Двамата се пазариха дълго, но накрая достатъчно от монетите бяха приети за добри и на нас, гребците, бе наредено да отнесем провизиите в кораба.

Докато вървяхме надолу по хълма, Свери ме цапна през раменете.

— Какви бяха тези номера?

— Номера, господарю?

— Защо се тресеше и се лигавеше като луд?

— Май се разболявам.

— Познаваше ли онзи човек?

— Не, господарю.

След като не научи нищо, той ме остави на мира. Но докато товарехме трюма на „Търговец“, аз не проявявах никакви признаци на болест, което допълнително подхрани подозренията му. Той доближи и ме удари с думите:

— Ние те взехме оттук, нали?

— Не помня вече — отвърнах. Което ми спечели нов удар, по-силен от предишния. Останалите роби наблюдаваха безучастно. Те разбираха, когато някой е обречен. Само Финан изпитваше съчувствие към мен, но не можеше да стори нищо.

— Оттук те взехме — повтори Свери. — Как не се сетих веднага. Какво общо имаш със Свен Едноокия?

— Нищо. Изобщо не го познавам.

— Лъжеш, негоднико! — С нюха си на търговец той надушваше потенциалната печалба, затова нареди да ме отделят от останалите. Остави оковите на краката ми, както и парчето верига на шията, с което възнамеряваше да ме отведе като на каишка обратно към манастира. Но не стигнахме по-далеч от края на чакълестия плаж, защото на Свен също му бе просветнало. Моето лице бе преследвало кошмарните му сънища и в лигавещия се идиот на име Осберт той бе разпознал същите черти, затова сега се носеше насреща ни, съпровождан от шестимата конници.

— На колене! — нареди ми Свери.

Аз коленичих.

Свен спря запъхтяния си кон до мен и заръча да го погледна. Подчиних се, като пак взех да се хиля като малоумен.

Перейти на страницу:

Все книги серии Последното кралство

Повелителите на Севера
Повелителите на Севера

 Прекрасно изтъкан сюжет, който разкрива за пореден път огромния талант на Бърнард Корнуел като исторически разказвач.    Daily MailГодината е 878 сл.Хр.След като Утред, лишеният от собственост и владения лордски наследник на Нортумбрия, помага на саксонците да победят датските нашественици при Етандун, за него настъпва времето да се завърне у дома. Задълженията му към неблагодарния крал Алфред привидно са приключили и дългът му към доведената му сестра го принуждава да й се притече на помощ — тя е в плен на жестокия Кяртан и предизвикателството да се изправиш срещу такъв противник се оказва далеч по-сериозно от очакваното, особено когато нямаш достатъчно съюзници за предстоящата неравностойна схватка. Северът се превръща в арена на бунтове, хаос, страх и коварно предателство… което неизбежно ще запрати Утред обратно към Уесекс и ще го срещне отново с Алфред Велики.„Повелителите на Севера“ продължава вълнуващата сага от поредицата „Саксонски хроники“ за създаването на Англия. Сюжетът напомня на епоси като „Песен за огън и лед“, но пленява с реализма и с автентичността си. Мащабните конфликти и възхитителните образи на Бърнард Корнуел са разгърнати в историческа и оптимално реалистична среда, която ни връща назад във времето и ни разкрива важни парчета от пъзела, формирал европейската култура и цивилизация, без да се изкушава от прекалени волности и без да навлиза във фантастичното, но неизменно поддържайки интереса на читателя до зрелищния финал.

Бърнард Корнуел

Историческая проза
Нет соединения с сервером, попробуйте зайти чуть позже