— Бихте ли потвърдили това? — чу той Силва.

Мартин потвърди, без да има каквато и да било представа какъв е въпросът.

Шести въпрос.

В спомена си той бе приел, че след „Майка ми“ Анук не бе написала нищо друго. Ала сега не бе много сигурен в това.

Мартин затвори очи и още веднъж се върна в мислите си обратно на борда на омразния кораб. Отново бе в „Кухнята на ада“. Каза на изтощено гледащата Анук: „Има ли нещо, което мога да ти донеса?“.

Спомни си за алармата на тренировките при бедствени ситуации. Седем пъти кратък сигнал, веднъж дълъг.

И тогава пак му направи впечатление как Анук за последен път посегна към компютъра.

„Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?“

И чие име бе написала на екрана, преди отново да се обърне и да пъхне палец в уста.

Не може да бъде.

Истината го проряза като острие на нож, който не те убива, а те кара бавно да кървиш.

— Ало, колега? Още ли сте там? — попита доктор Силва, отдалечен на няколко хиляди километра, но Мартин отдавна не го слушаше.

Бе оставил телефона на кухненската маса, за да си опакова багажа. Предстоеше му ново пътуване. Трябваше да побърза. Вече бе пропилял твърде много време.

Глава 74

35 часа по-късно

Доминиканска република

Двуетажното имение в глинен цвят се намираше на един хвърлей разстояние от поляните за поло Каса де Кампо, в една обрамчена от палми глуха уличка. Покривът му от кафяви шинди9 се издигаше като козирка над входа, където се поддържаше от две бели колони.

Почти не се различаваше от останалите ваканционни къщи, по-голямата част от които принадлежаха на чужденци, само дето беше значително по-малка от вилите на известните на деня, които на пет минути от Ла Романа заемаха най-добрите места директно на плажа или около голф игрището.

Беше два часът следобед, най-горещото време от деня. По небето нямаше и едно облаче, което да възпрепятства слънцето да загрее до 36С° влажния тежък въздух.

Мартин слезе от малката кола с климатик, която преди обед бе наел на летището, и веднага плувна в пот. Носеше къси панталони в цвят каки, бяла широка риза и тъмни слънчеви очила. С бялата си кожа изглеждаше като типичен турист през първата отпускарска седмица. Предпазваше главата си, междувременно с набола коса, с купена на старо бейзболна шапка.

Огледа се и разкопча ризата си. Нямаше и двайсет секунди, и тя вече лепнеше като гумена ръкавица по кожата му. По това време на деня нямаше трезвомислещ човек, който доброволно да напусне климатизираната си къща.

Никой не забеляза как накуцва по прясно окосената морава (от дългия полет кракът му отново се поду), за да заобиколи имението от задната страна, където се намираше задължителният плувен басейн, по чиято повърхност се носеха иглички от пиниите. Съседният имот бе още в строеж, така че и там никой не забеляза как Мартин провери задната врата за скрити кабели и камери и повдигна резето с джобно ножче, след като се увери, че алармата няма да се включи.

Мартин смяташе, че ще му отнеме повече време да намери адреса, но след около час той откри на пристанището един таксиметров шофьор, който разпозна снимката. И срещу двеста щатски долара му разкри къде редовно отива човекът, когато корабът акостираше в Ла Романа.

Той затвори задната врата и по плочките с цвят на пясък влезе в просторната всекидневна. В къщата бе само малко по-хладно отколкото навън — сигурен знак, че тук живее европеец, който все още има скрупули да оставя климатика включен по време на своите отсъствия.

Вътрешното обзавеждане бе типично по американски. Отворена кухня, П-образно разположени дивани пред семейния олтар в стената — могъщия плазмен телевизор над камината.

Мартин включи климатика, взе си бира от хладилника, извади пистолета, който бе купил на пристанището, от джоба на панталоните си, остави го на масичката и седна на дивана. Едва тогава свали шапката и слънчевите очила.

Не знаеше колко дълго ще трябва да чака, ала си бе дал време. Бе оставил раницата си в колата под наем. Този път си бе взел малко повечко дрехи, отколкото на Султанът. Евентуално би могъл и да презимува тук.

Че това не бе необходимо, се изясни в секундата, когато посегна към дистанционното на масичката, но телевизорът тръгна от само себе си. Цветът на екрана се промени от черен на тюркоазен. В средата изникна иконката на скайп, а под нея текст: входящо повикване.

Значи затова нямаше видими алармени системи. Къщата бе подсигурена с уебкамери, които регистрираха всяко движение вътре и набираха собствениците, ако се случеше нещо необичайно.

Устройва ме.

Мартин натисна кръглия бутон, върху който бе изписано ОК. Чу се шум, който напомняше на капеща в пещера вода, а компютърната графика на две здрависващи се ръце сигнализира, че връзката е осъществена.

— Твърде много време ти отне — чу той да казва един глас. На екрана не се появи лице, но Мартин бе сигурен, че камерата се е включила и предава неговия образ. — Очаквах да се появиш много по-рано.