Читаем Пактът „Касандра“ полностью

— Всички го изпуснахме — каза Клайн. — Не се обвинявай за това. Най-важното сега е да намерим вируса. Приют едно работи върху предположението, че се намира някъде в границите на окръг Колумбия. Който и да е взел вируса, не би го транспортирал на излишно дълго разстояние. Освен това от Лондон Трилор би могъл да хване директен полет докъдето пожелае — Чикаго, Маями, Лос Анджелес. Той е избрал Вашингтон по някаква причина. Смятаме, че там е бил подготвен склад.

— Все още ли искате да участвам в полета на совалката?

— Задължително. Но докато не излетиш, не привличай вниманието към себе си. Ако забележиш нещо подозрително, обади ми се незабавно — той направи пауза. — И ако нямаме друга възможност да разговаряме, желая ти късмет и да се върнеш жива и здрава.

Клайн прекъсна връзката и Мегън се втренчи в телефона. Много се изкушаваше да попита дали Джон Смит работи за Приют едно и дали това е била причината за неговата потайност. И той като нея нямаше ангажименти, поддържаше малко контакти и се беше доказвал като специалист в кризисни ситуации. Мегън си припомни деня, в който при едно от кратките й пътувания из страната Клайн се появи и спокойно й предложи да я направи член на специална, уникална организация, която да й даде усещане за цел и посока в живота. Спомни си как й каза, че най-вероятно никога няма да срещне друг член на Приют едно, че работата й до голяма степен ще бъде свързана с контактите в цял свят, които е изградила, с мъжете и жените, към които може да се обръща за информация, услуги, убежище.

„Клайн никога не би ми казал… Както и Джон, ако е член на групата.“

Докато правеше последна проверка на багажа си, Мегън се замисли за онова, което и Клайн, и Джон й бяха пожелали: да се върне жива и здрава. Но ако Клайн не откриеше вируса на едрата шарка, щеше ли да има тя къде да се върне?

* * *

Службата за сигурност на НАСА заемаше североизточния край на втория етаж на административната сграда. Смит подаде картата си на служител на Пентагона и зачака дежурният офицер да я провери на компютъра.

— Къде е командващият ви офицер? — попита Смит.

— Сър, съжалявам, но сега има почивка между смените. Полковник Брюстър излезе от сградата; полковник Рийвс закъснява поради… ъъъ, лични причини.

— Не мога да го чакам. Пуснете ме.

— Но, сър…

— Лейтенант, какво пише на разрешителното ми?

— „Достъп до секретна информация за космически изследвания“, сър.

— Което означава, че мога да прегледам всичко в тази сграда, до последния доклад за физическа подготовка. Прав ли съм?

— Да, сър.

— Сега, след като изяснихме това, ето какво правим: изпълнявате всички стандартни процедури и ме пускате да вляза. Няма да споменавате за пристигането ми пред никого освен пред полковник Рийвс, с когото ще говорите на четири очи. Ако полковник Рийвс пожелае да разговаря с мен, кажете му, че ще бъда в архива.

— Да, сър. Има ли нещо, което служителите на архива могат да направят за вас?

— Просто им кажете да не ми обръщат внимание. А сега да вървим, лейтенант.

След като премина през бронираните врати, Смит реши, че самонадеяното му поведение е постигнало желания ефект: подчиненият се държеше почтително, а полковник Рийвс, който имаше същия чин като неговия, щеше да демонстрира отегчение и любопитство, но щеше да бъде и предпазлив. Имаше основателна причина Рийвс да не разпитва за Смит.

Технически погледнато, НАСА е цивилна организация. Но в началото на седемдесетте години, когато агенцията най-накрая решава от какъв вид совалка се нуждае и как да я изстреля, става ясно, че няма друга алтернатива, освен да се обърне за помощ към ВВС. Сключена е сделка с дявола: в замяна на това, че Пентагонът ще обяви совалката за „основна военна необходимост“, НАСА ще се използва за изстрелването на ракетите „Атлас“ и „Титан“ на ВВС, но ще бъде отпуснат доста щедър бюджет. Другата страна на медала беше, че агенцията трябваше да се съобразява с капризите и намесата на Пентагона. Полковник Рийвс заемаше висок пост в йерархията на НАСА, но онези, които влизаха с разрешителни от Пентагона, бяха истинските господари.

Смит тръгна след лейтенанта по лабиринт от коридори, които свършиха пред огнеупорна врата. След като набра кодовете, офицерът дръпна вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Смит. Стаята бе най-малко с десет градуса по-прохладна от останалите на етажа. Вътре цареше нетърпим шум от десетте най-бързи компютри, произвеждани някога, свързани към сървъри за съхраняване на данни, и персонални компютри, разположени на индивидуални бюра.

Смит усети върху себе си погледите на служителите в архива, но любопитството им не трая дълго. Той последва офицера до едно бюро, което стоеше встрани от другите.

— Това е бюрото на полковник Рийвс — обясни дежурният офицер. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако го използвате.

— Благодаря ви, лейтенант. Не вярвам да се бавя много — естествено, ако не ме безпокоят.

— Разбрано, сър — той подаде на Смит мобилен телефон. — Когато свършите, само наберете три-нула-девет, сър. Ще дойда да ви взема.