Читаем Пактът „Касандра“ полностью

Автобусът от гарата пътуваше през нарастващия поток от коли по московските улици. Поради ранния час Иван Берия беше един от шестимата пътници в него. Седнал до задната врата, той видя редицата милиционерски коли, които профучаха с включени сирени по булеварда към гарата, и се заслуша в предположенията на останалите пътници по повод случилото се.

„Само ако знаеха…“

Берия не се тревожеше от това, че могат да спрат автобуса. Дори генерал-майор Киров, който бе обявил награда от сто хиляди рубли за главата му, не би могъл да организира толкова щателно претърсване за такова кратко време. Първата работа на Киров щеше да бъде да разпита шофьорите на таксита. Полицаите на гарата щяха да показват на всички негова снимка и да разпитват дали човек, отговарящ на това описание, се е качил в нечий личен автомобил. Киров би могъл и да се сети за автобуса, но не достатъчно бързо, за да успее да реагира.

Автобусът изтрополи по трамвайните релси, след това с мъка се изкачи по една стръмна улица и пое по булеварда с формата на пръстен, който огражда града. Берия бръкна в джоба си, за да се увери, че контейнерът, който беше взел от Ярдени, е на мястото си. Объркването и заблудата работеха за него: щеше да спечели време, което му беше необходимо. След като Киров претърсеше трупа на Ярдени, щеше да намери контейнера, който Берия му бе дал. Щеше да повярва, че вътре са пробите от едра шарка, откраднати от блок 103. Първата му грижа щеше да бъде да ги откара на сигурно място, но нямаше да се сети да надникне в контейнера. Докато се извършеше проверка, вирусът вече щеше да бъде изпратен на Запад.

Берия се усмихна и отново погледна през прозорците. Пред него се простираше летище „Шереметиево“.

* * *

Ескортът се отдели, когато бронираният камион, който пренасяше контейнера на Ярдени, влезе в подземния гараж на Института „Сербски“. Лимузината с Киров и Смит спря достатъчно близо, за да могат двамата мъже да наблюдават разтоварването на сейфа от неръждаема стомана.

— Ще го отнесат в лабораториите на ниво Четири два етажа по-долу — каза Киров на Смит.

— Колко време ще мине, докато разберем какво има вътре?

— Тридесет минути — Киров направи пауза. — Бих искал да стане по-бързо, но трябва да се спазват процедурите.

Смит не можа да възрази срещу това.

Придружавани от новопристигналата част на Федералната служба за сигурност, те взеха асансьор до втория етаж. Директорът на института — слаб мъж, който напомняше на птица, замига объркано, когато Киров го уведоми, че кабинетът му става централен команден пункт.

— Уведомете ме незабавно, когато излязат резултатите от теста — каза му Киров.

Директорът грабна лабораторната си престилка от закачалката и бързо се изнесе.

Киров се обърна към Смит.

— Джон, при така възникналите обстоятелства смятам, че е време да ми кажете за какво точно дойдохте тук и за кого работите.

Смит обмисли думите на генерала. Съществуваше възможност руснаците да не успеят да заловят крадеца на вируса в границите Русия. Той нямаше друг избор, освен незабавно да се свърже с Клайн.

— Можете ли да ми осигурите телефонна връзка?

Киров посочи телефонната централа на бюрото.

— Всички линии са секретни сателитни връзки. Аз ще изчакам отвън…

— Не — прекъсна го Смит. — Трябва да чуете разговора.

Той набра номера, който по някакъв чудодеен начин винаги го свързваше с Клайн. Гласът от другата страна прозвуча ясно и отчетливо.

— Клайн на телефона.

— Сър, аз съм. Намирам се в директорския кабинет на Института „Сербски“. До мен е генерал-майор Киров. Трябва да ви осведомя за последните събития.

— Продължавай, Джон.

За десет минути Смит изложи подробен разказ за събитията.

— Сър, очакваме резултатите от теста след… — той погледна часовника си — петнадесет минути.

— Джон, включи говорителя, ако обичаш.

Секунда по-късно гласът на Клайн изпълни стаята.

— Генерал-майор Киров?

— Да?

— Казвам се Натаниъл Клайн. Върша същата работа, която Валерий Антонов върши за вашето правителство. Между другото с Валерий се познаваме много добре.

Смит видя как лицето на Киров смени цвета си.

— Генерале?

— Да, слушам ви… Аз… разбирам какво имате предвид, господин Клайн.

Киров разбираше твърде добре. Валерий Антонов беше по-скоро призрак, отколкото жив човек. Говореше се, че е най-довереният съветник на Потренко, но никой не го беше виждал на събрания на съвета. Всъщност малко хора изобщо го бяха виждали. Въпреки това влиянието му бе неоспоримо. Самият факт, че Клайн знаеше за съществуването на Антонов — особено че се познаваше с него „много добре“ — говореше достатъчно.

— Генерале — каза Клайн, — препоръчвам ви, докато не съберем повече информация, да не уведомявате никоя от държавните организации за сигурност. Споменете ли думата „зараза“, ще се вдигне паника, която само може да бъде от полза на Берия.

— Съгласен съм, господин Клайн.

— Тогава моля да приемете следващите ми думи като проява на добра воля: има ли нещо, с което аз или някоя от агенциите на Съединените щати можем да ви помогнем?