Берия мълчаливо извади бутилка бренди и я подаде на Ярдени, който заразглежда етикета.

— Френско — отбеляза и скъса печата на капачката.

Надигна бутилката, отпи голяма глътка и въздъхна. След като развърза войнишките си обувки, Ярдени свали анорака си и го нагъна като възглавница. Когато се изпъна на леглото, Берия стана.

— Къде отиваш? — попита лейтенантът.

— До тоалетната. Не се тревожи. Като се върна, няма да те събудя.

Берия излезе в коридора, заключи вратата зад гърба си и отиде до края на вагона. Отвори един прозорец, точно колкото да мине антената на мобилния му телефон. След секунди се свърза с Москва. Гласът в слушалката беше толкова ясен, сякаш човекът стоеше до него.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Почукването на вратата разбуди Смит от леката дрямка. Той посегна към нощната лампа, когато в стаята нахлуха двама милиционери, следвани от Лара Телегина.

— Какво става, по дяволите? — попита той възмутен.

— Докторе, елате с мен, моля — каза Телегина. Тя се приближи и понижи глас. — Случиха се някои неща. Генералът иска да ви види незабавно в кабинета си. Ще ви изчакаме отвън.

Смит бързо се облече и тръгна след Телегина към асансьора, който вече ги чакаше.

— Какво се е случило?

— Генералът ще ви осведоми — каза Телегина.

Минаха през безлюдното фоайе и се запътиха към лимузината, която ги чакаше отвън край бордюра. Пътуването до площад „Дзержински“ продължи по-малко от десет минути. Смит не забеляза нищо необичайно в сградата, докато не пристигнаха на петнадесетия етаж. Коридорите бяха пълни с униформени служители, които притичваха от кабинет в кабинет с телеграми в ръце. В тесни кабини седяха мъже и жени, надвесени над клавиатурите на компютрите си и говореха тихо по микрофони със слушалки. Атмосферата беше напрегната.

— Доктор Смит, не знам дали да ви поздравя с „Добро утро“, след като то в никакъв случай не е такова. Лара, затвори вратата, ако обичаш.

Смит изгледа Киров и остана с впечатлението, че и него са измъкнали наскоро от леглото.

— Какво има?

Киров му подаде чаша чай във филигранна метална поставка.

— Преди няколко часа президентът Потренко нареди на контингента от Специални части край Владимир да обкръжи комплекса „Биоапарат“ и да постави санитарен кордон. Заповедта е изпълнена без произшествия. Първите няколко часа всичко е било спокойно. Но преди тридесет минути един от патрулите е докладвал, че двама пазачи са намерени мъртви — убити — на поста си.

Смит усети хладина дълбоко в стомаха си.

— Специалните части забелязали ли са някой да излиза?

Киров поклати глава.

— Не. И никой не се е опитвал да влезе.

— А охраната вътре в комплекса — по-конкретно, в блок 103?

Генерал-майорът се обърна към Телегина.

— Пусни касетата.

Тя насочи дистанционното към вграден в стената екран.

— Това е запис от охранителните камери в блок 103. Обърнете внимание на часа, отбелязан в долния десен ъгъл.

Смит се загледа в черно-белите картини на екрана. Едър униформен пазач вървеше по един от коридорите, влизайки в Зона две. Други камери го засякоха от кабините за преобличане в района за обеззаразяване.

— Спрете кадъра!

Смит посочи контейнера, който пазачът — вече в защитен костюм — държеше в лявата си ръка.

— Какво е това?

— Ще разберете сам след минута. Лара!

Записът продължи. Смит гледаше слисан как пазачът влиза в хладилния сейф и започва да вади ампулите.

— Кажете ми, че това не е едрата шарка.

— Де да можех! — отвърна Киров.

Крадецът в защитен комбинезон свърши работата си и се върна в първата от кабините за преобличане.

— Къде са допълнителните мерки за сигурност? — попита Смит. — Как, по дяволите, може да влиза просто ей-така?

— По същия начин, по който охраната във вашия институт може да влезе в засекретените ви помещения — отсече Лара Телегина. — Нашата система за сигурност е почти точно копие на вашата, докторе. И ние като вас разчитаме предимно на ключалки с кодове и електронни средства, за да намалим до минимум участието на човешки фактор. Но в края на краищата винаги се стига до човек — тя направи пауза. — Пазачите в „Биоапарат“ преминават през процедура на щателно разследване. И все пак не можете да надникнете в човешката душа, нали?

Смит отново заби поглед в екрана, на който се виждаше лицето на Григорий Ярдени в близък план.

— Не се притеснява, че камерата го записва. Сякаш знае, че с нищо не може да попречи на това.

— Точно така — каза Киров и набързо обясни защо дежурните охранители не могат да направят нищо със записите, направени по време на дежурството им.

— Ако не бяхме инсталирали тази апаратура, щеше да ни отнеме много време да идентифицираме крадеца. А сега…

— А сега знаем, че никога няма да се върне. Как, по дяволите, е успял да се промъкне през карантината?

— Моля, обърнете внимание на времето — каза Киров, като посочи ъгъла на екрана. — Кражбата е извършена, преди Специалните части да заемат позиция. Този тип има дяволски късмет: успял е да се измъкне буквално минути преди полковник Кравченко да разгърне частта си.

— Затова ли е убил пазачите на поста — защото е бързал?