Читаем Пактът „Касандра“ полностью

За около пет години Берия отвлече десетина души. Някои от тях бяха убити поради неизпълнение на условията за откупа. Една от жертвите му беше високопоставен служител в швейцарска фирма на име „Бауер-Зермат“. При плащането на откупа Берия с изненада забеляза, че сумата е двойно по-голяма от тази, която бе поискал. Беше му поставено условие не само да освободи служителя, но и с всички сили да попречи на конкурента на „Бауер-Зермат“ да заеме позиции в региона. Берия с удоволствие се подчини и това сложи началото на дългото му и много полезно сътрудничество с д-р Карл Бауер.

— Ей, вие! Ще се качвате ли? Ние гоним разписание.

Берия огледа дебелия червендалест кондуктор в провиснала и измачкана униформа, с която сигурно беше спал. Дори на свежия нощен въздух от него се носеше киселата миризма на алкохол.

— Имате още три минути престой.

— Този влак потегля, когато аз кажа, а ти върви по дяволите!

Кондукторът понечи да се качи във влака, когато най-неочаквано се залепи за металната стена на вагона. Гласът в ухото му беше тих като съскане на змия.

— Има промяна в разписанието!

Кондукторът напипа нещо в ръката си. Когато събра смелост да погледне надолу, видя в дланта си пачка американски долари, навити на руло.

— Дай на машиниста колкото трябва — прошепна Берия. — Ще ти кажа кога да потеглим.

Той блъсна кондуктора пред себе си и проследи пътя му до локомотива. Човекът тичаше, като току се препъваше. Берия погледна часовника си. Човекът от „Биоапарат“ закъсняваше; дори рушветът нямаше да успее да задържи влака по-дълго време.

Берия беше във Владимир от няколко дни. Шефът му бе наредил да очаква мъж от „Биоапарат“ и да се погрижи човекът и товарът му да стигнат невредими до Москва.

Берия чакаше търпеливо, като през повечето време седеше в студената тясна стаичка на най-добрия хотел в града. Очакваният телефонен разговор се проведе едва преди няколко часа. Шефът му каза, че има промяна в плана и че Берия трябва да импровизира. Той го изслуша и обеща, че ще уреди всички непредвидени обстоятелства.

Погледна часовника си. Влакът трябваше да е тръгнал преди пет минути. От локомотива се показа дебелият кондуктор и тромаво забърза към него. Той също гледаше часовника си.

Берия си спомни за колоната от бронетранспортьори, която беше видял по-рано през нощта. Благодарение на шефа си той знаеше всичко, свързано със задачата на Специалните части — накъде са тръгнали и защо. Ако човекът от „Биоапарат“ не беше успял да се измъкне…

Берия чу тежки стъпки на войнишки обувки по платформата. Ръката му се плъзна в джоба на балтона и стисна дръжката на 9-милиметровия „Таурус“. Пръстите му се отпуснаха, когато силуетът излезе на светло. Той разпозна чертите на лицето, което му бяха описали.

— Ярдени?

Лейтенантът усещаше тежест в гърдите си.

— Да! А вие сте…

— Онзи, с когото ви е наредено да се срещнете. Иначе откъде щях да знам името ви? А сега се качвайте. Закъсняваме.

Берия блъсна младия лейтенант във вагона. Когато кондукторът се приближи запъхтян, той размаха под носа му нова пачка банкноти.

— Това е лично за теб. Искам дискретност. И ако стане нещо непредвидено по пътя за Москва, ще ми кажеш веднага. Разбра ли?

Кондукторът грабна парите.

Влакът потегли. Берия пришпори Ярдени по тесния коридор и го вкара в купе на първа класа. Седалките бяха направени на легла. Имаше малки мръсни възглавници и овехтели одеяла.

— Носиш ли ми нещо? — попита Берия, след като заключи вратата и дръпна пердетата.

Ярдени за пръв път разгледа свръзката си. Да, погребалният глас по телефона можеше да принадлежи само на такъв човек. Изведнъж му стана много приятно, че е по-млад, по-едър и по-силен от този подобен на монах силует в черни дрехи.

— Казаха ми, че ти трябва да ми донесеш нещо — отговори той.

Берия извади запечатан плик и проследи с поглед как Ярдени го отвори и прегледа съдържанието му: канадски паспорт, билет за самолет на „Еър Канада“, пари, няколко кредитни карти.

— Всичко наред ли е? — попита наемникът.

Ярдени кимна, после бръкна в джоба на якето си и извади алуминиевия контейнер.

— Внимавай. Много е студен.

Берия сложи ръкавици и едва тогава пое цилиндъра. Задържа го пред очите си, тъй както лихвар претегля в дланта си шепа златен прах, после го остави. Извади същия контейнер и го подаде на Ярдени.

— Какво е това? — попита младият лейтенант.

— Пази го. Това е всичко, което трябва да знаеш засега — Берия помълча малко. — Кажи ми какво стана в „Биоапарат“.

— Нищо не стана. Влязох, извадих материала и излязох.

— През цялото време ли си бил пред камерите?

— Нищо не можех да направя с тях. Казах и на твоите хора…

— Кога ще гледат записите?

— В началото на новата смяна, след около четири часа. Какво значение има? Няма да се връщам там.

— Имаше ли проблем на излизане?

Ярдени беше изкусен лъжец, но просто не знаеше с какъв човек си има работа.

— Никакви.

— Разбирам. И си успял да се измъкнеш, преди да пристигнат Специалните части.

Ярдени не можа да скрие учудването си.

— Нали съм тук? — възкликна той. — Слушай, уморен съм. Имаш ли нещо за пиене?