— Нищо. Имаш думата ми. След като всичко приключи, ти ще бъдеш герой, единственият оцелял след трагичния завършек на мисията. А сега ми дай пробата.

Рийд внимателно бръкна в джоба си и му подаде шишенцето. Отскочи назад, когато Бауер спокойно го отвори и изсипа съдържанието му върху плоскост от неръждаема стомана.

— Да не си полудял? — изкрещя той. — Та това е всичко, с което разполагаме!

— Не съм казал, че ще останем без проба — отговори Бауер.

Той извади малка керамична капсула с размерите на таблетка витамин. Надвеси се над локвата течност, която току-що бе разлял, топна пипетата вътре, отчупи върха и го запечата в капсулата. Рийд го наблюдаваше озадачен. Не можеше да разбере предназначението на капсулата.

— Ще я изнесеш просто ей-така? — попита той. — А процесът на обеззаразяване?

— Керамиката ще предпази пробата — отговори Бауер. — В края на краищата от същия материал са направени платките на корема на совалката, които я предпазват от прегряване при спускането. Не се тревожи, Дилън. Това е част от новия ми план.

Рийд не се чувстваше особено сигурен.

— Тогава аз какво…

С крайчеца на окото си видя проблясването на скалпела, с който Бауер разряза костюма му чак до тялото.

— Не! — извика той и отстъпи назад.

— В новия ми план няма място за свидетели — каза Бауер. — Ако те оставя да излезеш, ще те засипят с въпроси. И тъй като по природа си слабохарактерен, ще проговориш. Но ако не оживееш, аз ще напиша последната част от историята на „Дискавъри“, колкото и тъжна да е тя.

Рийд направи отчаян опит да го сграбчи, но Бауер просто отстъпи встрани. Рийд падна, търкулна се и започна неистово да трепери. Тялото му се тресеше в конвулсии, от които гръбнакът му се извиваше като лък. Като стоеше на безопасно разстояние, Бауер гледаше като омагьосан как творението му вършеше злокобната си работа. Не можеше да откъсне очи от Рийд за повече от няколко секунди, дори когато се зае да активира системата за саморазрушаване на совалката.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

„Това не е газопровод. Нещо друго е… Какво?“

Въпросите напираха в главата на Смит, докато пълзеше под лявото крило на совалката към шасито. Бауер или не знаеше, или бе подценил факта, че има и друг вход към совалката, не само през пашкула. Смит стъпи на гумите, след това се закатери нагоре. Отвори малък люк, бръкна вътре и издърпа една ръчна манивела. Вкара единия й край в отвора и започна да върти. Малко по-малко процепът на люка се разширяваше, докато капакът се отдели от совалката.

Смит го отмести настрана и влезе в корема на отсека за полезен товар, който се намираше зад космическата лаборатория. Озова се между контейнери, в които се съхраняваха материалите за неизпълнените експерименти. Пред тях имаше овална врата като в подводница — задният вход към космическата лаборатория.

* * *

Вътре в лабораторията Мегън Олсън гледаше ужасена как колелото на задната врата се върти все по-бързо. Тя се облегна назад и почувства, че й се гади. Макар че беше завързана здраво за стола, вибрирането при спускането и се видя особено тежко. Струваше й се, че цялото й тяло е в синини.

„Още не е късно. Все още мога да се измъкна.“

Като се улови за тази мисъл, Мегън слезе от стола и тръгна към вратата, която свързваше лабораторията с тунела. Но след няколко минути неуспешни усилия осъзна, че или е твърде слаба, или вратата е заключена отвън.

Като се бореше със сълзите, тя отчаяно се мъчеше да измисли друг начин за излизане. Тогава чу шум, който идваше от склада в отсека за полезен товар.

„Защо Рийд се връща? И защо оттам?“

Мегън бясно се заозърта за нещо, което би могло да й послужи за оръжие, но не намери. Чу изсъскване от счупването на печата. Вратата се отвори, тя отстъпи встрани и вдигна ръце над главата си. Изненадата беше единственото й оръжие срещу Рийд.

Първо се показа крак, след това две ръце. Мегън видя шлема и понечи да нанесе удар с ръце. Тогава за част от секундата осъзна, че това не е космически скафандър, а защитен костюм за работа при биологични инциденти. Тя спря ръцете си и в този момент човекът я погледна.

— Мегън!

Мегън опита да се улови за Смит, но ръкавиците й се плъзгаха по костюма му. Той я хвана за раменете, допря шлема си до нейния и щитовете им се докоснаха. Тя не можеше да откъсне очи от неговите. Облегна се на рамото му и заплака за всичко, което само преди минути й се струваше изгубено завинаги, а сега се бе върнало. Отдръпна се назад, за да може да го погледне.

— Откъде разбра, че съм жива?

— В наземен контрол те чуха. Не успяха да разберат много, но беше достатъчно, за да им стане ясно, че си жива.

— И ти дойде да ме измъкнеш…

Те се спогледаха и Смит каза:

— Хайде. Трябва да се махаме оттук.

— Но Рийд…

— Знам за него — прекъсна я той. — Работил е за Карл Бауер.

— За Бауер?

— Той е човекът, когото си видяла с Рийд в нощта преди излитането. Сега е на борда на совалката. Дойде да вземе мутиралата едра шарка, която Рийд е създал в условията на микрогравитация. Но няма да бърза да излезе оттук, Мегън. Трябва да унищожи всички доказателства за станалото тук.