Читаем Осем полностью

Не мога да твърдя, че станах експерт по шах за шестте часа полет от Ню Йорк до Париж, но поне научих подробностите около „Шаха Монглан“ и разбрах каква роля е играл при падането на империята на Карл Велики. Макар никъде да не го назоваваха по име, шахът бе свързан със смъртта поне на десетина крале, принцове и придворни, всички завършили живота си с разбити глави, в резултат на удар, нанесен от „фигури от масивно злато“. След смъртта на Карл Велики някои от тези убийства са били причината синовете му да разделят Франкската империя в борба за мистериозния шах. В полето Ним бе написал: „Шах — най-опасната игра.“

През седмицата бях научила някои неща за шаха, още преди да започна да чета книгите, които той бе включил: вече знаех каква е разликата между тактика и стратегия. Тактиката представляваше къси ходове, за да заемеш удобна позиция. Стратегията пък бе начинът за спечелване на играта. Тази информация ми бе от полза, когато стигнах в Париж.

Партньорите от „Фулбрайт и Коун“ не бяха забравили какво е предателство и корупция, докато съм прекосявала Атлантическия океан. Езикът на играта, в която се бяха впуснали, може и да бе различен, ала ходовете оставаха непроменени. От мига, в който стъпих в офиса в Париж, те заявиха, че работата може и да не стане. Изглежда, не бяха успели да си осигурят договор с момчетата от ОПЕК.

Очевидно са ги бавили дни наред в най-различни министерства в Алжир и се наложило да прескачат от Алжир до Париж и обратно, харчейки луди пари, да не говорим, че след всяко пътуване се връщали с празни ръце.

Сега старшият партньор, Жан-Филип Петар, имаше намерение да се намеси. Предупреди ме да не предприемам абсолютно нищо, докато лично той не пристигне в Алжир в края на седмицата, и ме увери, че френските партньори на всяка цена ще уредят нещо за мен веднага щом нещата се поуталожат. Така, както го каза, имах чувството, че ме чака яко печатане на пишеща машина, миене на подове, чистене на прозорци, дори на тоалетни. Само че аз имах други планове.

Французите може и да нямаха подписан договор с клиента си, но аз имах купен билет до Алжир и цяла седмица без ангажименти и задължения.

Когато излязох от офиса на „Фулбрайт и Коун“ и спрях такси за летище „Орли“, си казах, че Ним е бил прав за изострянето на инстинктите ми на убиец. Прекалено дълго вече използвах тактика за близки маневри и не виждах дъската, защото погледът ми бе съсредоточен към фигурите. Нима бе дошло времето да преместя част от фигурите, които ми пречеха да гледам напред?

* * *

Стоях на опашката пред гишето за паспортен контрол на летище Дар ал-бейда повече от половин час, докато най-сетне дойде редът ми. Опашката напредваше потискащо бавно по тясната пътека между метални перила, преди да се стигне до ограждението към самото гише.

Застанах пред стъклената кабинка. Униформеният служител огледа внимателно алжирската ми виза с официалния стикер в червено и бяло и едро надраскания подпис, заел почти цялата страница. Вглежда се доста дълго, докато най-сетне вдигна поглед към мен и ми се стори учуден.

— Пътувате сама — отбеляза той на френски. — Имате работна виза, madame. За кого ще работите?

— За ОПЕК — започнах да обяснявам на слабия си френски. Преди да успея да продължа, той бързо сложи печат „Дар ал-бейда“ върху визата. Кимна с глава на един от носачите, облегнал се мързеливо на една стена. Човекът припна към нас, униформеният погледна още веднъж визата и ми подаде митническата декларация през отвора.

— ОПЕК — каза служителят. — Много добре, госпожо. Опишете на тази бланка златните бижута и парите, които носите.

Докато попълвах бланката, забелязах, че той измърмори нещо на носача и кимна с глава към мен. Носачът ме погледна, също кимна и се обърна.

— Запишете и адреса, на който ще отседнете по време на престоя си — добави служителят, когато плъзнах попълнената декларация.

— Ще бъда в хотел „ар-Риад“ — отвърнах аз. Носачът мина зад гишето за паспортен контрол, погледна още веднъж през рамо и почука по опушеното стъкло на единствения офис, залепен за задната стена. Вратата се отвори и се показа набит мъж. Ето че и двамата ме зяпнаха. Сигурна съм, не си въобразявах. А пък якият носеше пистолет.

— Документите ви са наред, госпожо — обясни спокойно униформеният. — Можете да отидете на митницата.

Измърморих нещо като благодарност и минах по тясната пътека към надпис „Митница“. Отдалече видях багажа ми да се върти на лентата. Тъкмо се отправях натам, когато носачът, който ме зяпаше, се приближи.

— Пардон, госпожо — започна той любезно и много тихо, така че никой да не чуе. — Последвайте ме, ако обичате. — И посочи към офиса с опушени стъкла. Якият бе все още на вратата и попипваше пистолета в кобура. Стомахът ми се сви.

— Как ли пък не! — отвърнах високо на английски. Обърнах му гръб, насочих се към багажа и се опитах да не му обръщам никакво внимание.