Читаем Осем полностью

— Стига толкова за бъдещето — настоя Робеспиер. — Трябва да сте доволен, че не ви се налага да си изкарвате хляба с предсказания. Морис Талейран посвети седмици на опити да подкупи всички чиновници във Франция, за да си издейства връщането в Англия, където се прави на дипломат. Единствената му мисъл е как да спаси кожата си. Скъпи ми Давид, всички френски благородници се опитват да заминат нанякъде, преди прусаците да влязат в столицата. Ще видя какво мога да направя за поверениците ти довечера на срещата на комитета, но не ти обещавам нищо. Късно си се сетил да ме молиш.

Давид му благодари топло, а Филидор предложи на художника да го изпрати, тъй като и той си тръгваше. Докато известният шахматист и художникът си проправяха път през претъпканото заведение, Филидор подхвърли:

— Трябва да се опитате да разберете, че Максимилиан Робеспиер е различен от нас двамата. Той е ерген и не познава отговорностите, които идват с децата. На колко години са поверениците ви, Давид? Отдавна ли се грижите за тях?

— Малко повече от две години — отвърна Давид. — Преди това се готвеха да станат монахини в абатството „Монглан“.

— „Монглан“ ли казахте? — Филидор сниши глас и застана край входа. — Уважаеми Давид, като шахматист смея да ви уверя, че знам доста за историята на абатството „Монглан“. Вие познавате ли я?

— Да, да — отвърна Давид и се опита да прикрие раздразнението си. — Мистични дивотии. „Шахът Монглан“ не съществува и се учудвам, че се вслушвате в подобно нещо.

— Да се вслушвам? — Филидор стисна ръката на Давид и двамата прекрачиха на сгорещения тротоар. — Приятелю, знам със сигурност, че съществува. Знам много повече от това. Преди повече от четирийсет години, по времето, когато може и да не сте били роден, посетих двора на Фридрих Велики в Прусия. Докато бях там, се запознах с двама мъже, които притежаваха невиждана сила да убеждават. За единия сте чували… говоря за великия математик Леонард Ойлер. Другият, също велик човек, бе възрастният баща на младия придворен музикант на Фридрих. Страхувам се, че този стар гений бе обречен наследството му да тъне в прах. Макар никой в цяла Европа да не е чувал повече за него и музиката му, една вечер той изпълни свои творби по настояване на краля и смея да твърдя, че това бе най-прелестната музика, която съм чувал от години. Казваше се Йохан Себастиан Бах.

— Не съм го чувал — призна Давид, — само че какво общо имат Ойлер и музикантът с легендарния шах?

— Ще ви кажа — усмихна се Филидор, — ако се съгласите да ме запознаете с вашите повереници. Може да успея да се добера до дъното на мистерията, която цял живот се опитвам да разгадая!

Давид се съгласи и майсторът на шахматната игра тръгна с него по измамно притихналите улици покрай Сена. Пресякоха Пон Роял и се отправиха към ателието на Давид.

Не трепваше нито въздухът, нито листата по дърветата. От напечения тротоар се надигаха горещи вълни и дори оловносивите води на Сена се носеха притихнали. Двамата нямаха никаква представа, че на двайсет крачки от тях, в сърцето на Корделие, жадната за кръв тълпа блъска по вратите на старото абатство, а Валентин бе вътре.

Докато двамата мъже вървяха сред притихналото следобедно спокойствие, Филидор започна разказа си…

Разказът на шахматиста

Бях на деветнайсет, когато напуснах Франция и отпътувах за Холандия, за да акомпанирам на обой на съвсем млада пианистка — дете чудо, което щеше да изнася представления там. За съжаление, когато пристигнах, разбрах, че момичето е починало няколко дни по-рано от едра шарка. Озовах се в чужда страна без пари и без надежда да си осигуря доход. За да се издържам, се наложи да започна да играя шах по кафенетата.

От четиринайсетгодишен учех шах, напътствай от известния Сайър дьо Легал31, най-изтъкнатия шахматист на Франция, може би дори в цяла Европа. На осемнайсет вече можех да го матирам с коня. И така скоро открих, че съм по-добър от всички играчи, с които се срещах. В Хага играх срещу принц Валдек, докато битката за Фонтеноа се вихреше около нас.

Обиколих Англия, състезавах се в кафене „Слотърс“ в Лондон срещу най-изявените им шахматисти, включително сър Ейбрахам Джансън и Филип Стама, и ги победих всички. Стама, който бе от сирийски, може би дори мавърски произход, бе публикувал няколко книги за шаха. Показа ми ги, а също и тези, написани от Ла Бурдоне и Марешал Сакс. Стама си мислеше, че аз, тъй като имам уникални възможности, също трябва да ги споделя.

И наистина, книгата ми бе публикувана след няколко години. Наричаше се „Анализ на шахматната игра“. В нея излагам теорията си, че пешките са душата на шахмата. Дори доказвам, че не само не трябва да се жертват, а могат да бъдат използвани стратегически и позиционно срещу противника. Книгата направи революция в шаха.

Творбата ми попаднала в ръцете на германския математик Ойлер. Прочел за играта ми на сляпо в прочутия „Речник“ на Дидро и убедил Фридрих Велики да ме покани в двореца си.