Читаем Нещо лично полностью

— Джон Кот — отвърнах. — И Уилям Карсън. Така или иначе ще ги пипна. Съветвам те да не заставаш на пътя ми, защото ще те смачкам.

— Нямаш идея! — изръмжа голямото момче.

— За какво?

— Нямаш идея в какво си се забъркал.

— Наистина ли? В момента се чувствам доста добре. Защото не съм човек, който губи хората си наляво-надясно. Това си ти, Джоуи. Не мислиш ли, че е време да проявиш здрав разум и точна преценка? Предай ми Кот и Карсън и ще те оставя на мира. Те вече изпълниха поръчката ти да ликвидират Либор и ти най-вероятно вече си получил парите си. За какво ти е да продължаваш?

— Никой не може да се подиграва с мен.

— Това изявление не е съвсем точно, нали? Аз вече ти се подиграх. И ще продължавам да го правя, докато не пуснеш Кот и Карсън. Изборът е твой, приятел.

— Мъртъв си.

— Вече го каза. Но тая работа не става само с пожелания.

Не получих отговор. Защото разговорът приключи. Телефонът замлъкна. Представих си трескавата дейност в лагера на Малкия Джоуи. Някой от подчинените му получава задача — да хвърли батерията в един контейнер, телефона в друг, а след това да натроши СИМ картата с нокти и да я пусне в трети. Еднократната употреба си е еднократна употреба. Аз от своя страна избърсах телефона в ризата си и го хвърлих на задната седалка.

— Ще те послуша ли? — попита Кейси Найс. — Ще се раздели ли с тях?

— Съмнявам се — отвърнах. — Той е свикнал да върши нещата както си е решил. Няма да отстъпи.

Пъхнах глока дълбоко в джоба си. Оказа се, че без конкуренция мястото му е напълно достатъчно. Найс повтори движенията ми. По-малък пищов, по-малък джоб. Чух как късото му дуло изтрака в шишенцето с хапчетата.

— Прехвърли хапчетата в другия джоб — посъветвах я аз. — Нали не искаш да изпаднат?

Тя се поколеба. Явно не искаше да вади шишенцето. Не и пред мен.

— Колко останаха? — попитах.

— Две.

— Сутринта си взела едно, така ли?

Тя кимна мълчаливо.

— А сега се нуждаеш от още едно?

Кимна още веднъж.

— Недей — казах.

— Защо?

— Защото само ти вредят. Ти нямаш причини да бъдеш тревожна. Справяш се много добре, държиш се естествено. Сутринта се представи великолепно. От заложната къща чак до острото парче стъкло.

Втората част от изречението май беше излишна. Видях как пръстите й неволно се свиват, сякаш стискат назъбения къс, увит в мръсния пуловер. Преживяваше го отново, а не й харесваше. Затвори очи, дишането й се учести. После избухна в плач. Напрежение, шок, ужас — всичко излезе навън. Започна да вие, цялото й тяло се разтресе. Мокрите й очи се отвориха и се завъртяха трескаво във всички посоки. Обърнах се към нея и успях да уловя тялото й, което се люшна към мен. Прегръдката ни беше приятелска, защото всеки остана на мястото си, извърнал се към другия от кръста нагоре. Тя зарови лице в рамото ми и сълзите й намокриха якето ми — точно на мястото, на което не много отдавна имаше следи от мозъка на Евгений Хенкин.

Дишането й постепенно започна да се успокоява.

— Съжалявам — приглушено промълвиха устните й, притиснати в плата.

— Няма за какво — казах.

— Убих човек.

— По-скоро спаси себе си. И мен. Приеми го така.

— Въпреки това беше човешко същество.

— Не е съвсем вярно — поклатих глава аз. — Ще ти разкажа една история, която съм чул от дядо си. След Първата световна война живеел в Париж и си вадел хляба с правене на дървени протези. Веднъж отишъл в Южна Франция. Седнал на тревата край някакво лозе да хапне. В ръката си държал джобно ножче, с което отварял орехи. Изведнъж видял голяма змия, която се стрелнала към него. Наистина бързо. Той замахнал с ножчето и го забил в главата й на педя от глезена си. Ти направи същото. Този човек беше змия. Или нещо още по-лошо. Змията не знае, че е змия. Нищо не може да направи. Но този тип е знаел много добре какво прави. Точно като мъжа вчера, който е направил възможно най-лошия избор, вместо да стане библиотекар или да набира средства за Африка.

Главата й потърка ръкава ми. Сякаш кимаше в знак на съгласие. А може би не. Може би просто искаше да избърше сълзите си.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Шумейкър каза, че си била наясно какво подписваш.

— На теория е точно така. Но когато трябва да го подкрепиш с конкретни действия, става по-различно.

— Всяко нещо си има първи път.

— Искаш да кажеш, че ще става по-лесно?

Замълчах за момент, после рекох:

— Зарежи хапчетата. Нямаш нужда. А дори и да имаш, постарай се да минеш без тях. Това е само началото. Трудностите предстоят.

— Не звучи много окуражаващо.

— Няма за какво да се тревожиш. Справяш се добре. И двамата се справяме добре. В крайна сметка ще победим.

Тя не отговори. Остана още известно време притисната в мен, после се отдръпна. Продължи да подсмърча и да бърше сълзите си в кожения ръкав на якето си.

— Няма ли да се върнем в хотела? Искам да се изкъпя.

— Ще си намерим друг хотел — заявих аз.

— Защо?

— Първо правило: сменяй местонахождението си всеки ден.

— Новата ми четка за зъби е там.

— Второ правило: постоянното място на четката за зъби е в джоба ти.

— Значи трябва да си купя друга.

— Аз също.

— Искам да си купя и дрехи.

— Не е проблем.

— Вече нямам и чанта.