Читаем Нещо лично полностью

Огледах се и се заех за работа. Започнах с прашния седан в ъгъла — онзи със спадналите гуми и липсващата предна броня. Защо една кола за поправка ще стои в сервиза, докато й спаднат гумите? Подобно нещо е много далече от нормалната бизнес практика. Колата трябва да е на пътя, за да оправдава вложените в нея пари. Ако не подлежи на ремонт, би трябвало да я закарат в някоя автоморга. Сервизът трябва да си покрива разходите, а тук всеки квадратен метър носи печалба.

Спрях поглед на багажника. Приличаше на голяма метална каса, при това заключена. Насред сервиза пред очите на всички.

Пробвах ключа.

Не стана.

— Трябва да тръгваме, Ричър — отново подхвърли Кейси Найс.

Пробвах следващата кола, а после и тази до нея. Ключът не ставаше. Пробвах дори шкодата, с която бяхме дошли, макар да знаех, че е безсмислено. И наистина беше. Продължих да се местя от кола на кола. Ключът не отвори нито една от тях.

— Времето ни изтича — обади се Кейси Найс.

Огледах се за последен път и се отказах.

— Окей.

Върнах се в офиса и клекнах до мъжа, който лежеше на прага. Беше престанал да скимти, но все още беше жив. Трябва да е от онези с бетонните черепи, помисли си аз. Ключът на шкодата беше в джоба му. Подхвърлих го на Найс.

— Запали колата, а аз ще вдигна ролетката.

Въпросното съоръжение се задвижваше от бутон с размерите на длан, монтиран върху разпределителна кутия, която на свой ред беше свързана с макарата на дълго тънко метално въже. Натиснах бутона с цялата си сила. Електромоторът забръмча, въжето се опъна и ролетката започна да се вдига. Дневната светлина нахлу в тъмното хале. Постепенно освети пода и продължи към отсрещната стена. Видях Кейси Найс зад волана на шкодата. Главата й беше сведена към арматурното табло. После от ауспуха излетя облак черен дим и моторът заработи.

Видях още един бутон върху разпределителна кутия. После втори и трети, свързани с подемниците. Хидравлични механизми, които се движат нагоре-надолу. Всички подемници бяха празни, с изключение на един. Върху него имаше кола с мръсночерен под, вдигната на максимална височина. Напълно безлична, тотално незабележима. Какво ченге съм, господи, казах си.

Направих знак на Найс да почака и натиснах бутона. Разнесе се стържещ звук и подемникът започна да се спуска. Съвсем бавно. Подмина линията на погледа ми и продължи надолу. Колата беше стар сандък, покрит с прах. С изпуснати гуми. Подемникът забави ход и спря, колата се разклати и застина на място. Стърженето престана. Почти едновременно с ролетката, която достигна горната си крайна точка и също утихна. Тишината се нарушаваше само от тежкото боботене на дизеловия мотор, работещ на празен ход.

Пристъпих към багажника на старата бракма, който беше по-малко прашен от останалите части. По капака около ключалката имаше многобройни отпечатъци от пръсти, комбинирани със следи от цели длани, които се виждаха по-нагоре. Явно колата бе вдигана и спускана стотици пъти след последното отваряне на вратите. Ключът стана.

Капакът отскочи нагоре с помощта на шумна пружина.

Колата беше седан с нормални размери и доста голям багажник, който с лекота можеше да побере няколко куфара, два-три сака за голф или още куп неща, които човек би желал да транспортира. И беше пълен догоре. Но не с куфари или сакове за голф.

Беше пълен с пистолети и кутии с муниции. Пистолетите бяха глок, на пръв поглед чисто нови, увити в найлонови опаковки и старателно подредени един върху друг. Повечето от класическия модел 17, някои от модификацията 17L с по-дълги цеви и няколко от модел 19 с къси цеви. Всичките 9-милиметрови, с кутии патрони тип „Парабелум“ по сто броя, грижливо подредени отстрани.

Кейси Найс слезе от шкодата, дойде да погледне и кимна.

— Нашият Шерлок Холмс.

— Деветнайсет ще бъде най-подходящ за дланта ти — рекох. — Нали нямаш проблеми с късата цев?

— Нямам, разбира се — отвърна с известно закъснение тя.

Разопаковах един модел 19 за нея и един класически 17 за мен. Заредих ги от една кутия с патрони и прибрах други две, запечатани. Оставихме подемника в долно положение и се качихме в шкодата, отново с Найс зад волана. Направихме маневра на заден и се насочихме към изхода.

— Почакай малко — рекох.

Тя натисна спирачката и купето спря точно в обхвата на слънчевите лъчи пред портала.

— Къде сме? — попитах.

— В Уърмуд Скръбс — отвърна тя.

— С какво може да се сравнява?

— Може би с Южен Бронкс.

— В английски вариант. Където не всеки ден се стреля.

— Вероятно.

— А когато се стреля, те все още викат ченгетата. Които се появяват с отряд за бързо реагиране.

— Вероятно.

— Но аз никога не се доверявам на оръжие, което не съм изпробвал.

— Какво?

— Трябва да тестваме пистолетите.

— Къде?

— Ако го направим тук, ченгетата ще се появят едновременно с линейки за нуждаещите се от спешна помощ, а след това ще съберат купища улики срещу тази сръбска банда, която им се е натресла на главите. В широкия смисъл това може да мине и като акция в полза на обществото.

— Да не си полудял?

— Ще гърмим по колите. Винаги съм мечтал да го направя. Изстрелваме по два патрона, после се измитаме оттук.