— Не виждаш ли нещата по този начин? — попита тя.

— Не мога да дълбая толкова надълбоко. Държавата може да прави каквото пожелае. За какво им е да те шантажират със сто бона? Не е ли по-лесно просто да изчезнеш? Аз и Муркрофт — също. Защо все още не сме в Гуантанамо? Или мъртви? И защо изпратиха толкова калпав екип в мотела ми? Тези мухльовци нямаха нищо общо с професионалните изпълнители на мокри поръчки, ползвани от правителството. Дори не успях да се изпотя с тях. И още нещо: защо изобщо се е стигнало до този сценарий? Биха могли да те блокират по най-различни начини. Например като ти заповядат да изтеглиш Уикс и Едмъндс или незабавно да прекратиш операцията.

— Това би означавало да събудят подозренията ми. Цялата работа щеше да лъсне. Явно не могат да си позволят подобно нещо.

— Биха могли да намерят и по-добър начин. Например да заповядат пълно оттегляне, чак до Зелената зона. По някаква измислена политическа причина — уважение към суверенитета на Афганистан или нещо от тоя сорт. Цяло цунами от глупости, разбира се. Но твоите хора биха потънали в него като всички останали. А ти дори нямаше да се замислиш. Просто щеше да си кажеш: „Все същите лайна“…

— Значи не си убеден, така ли?

— Тая работа ми се струва аматьорска — призна Ричър. — Точни, организирани и малко боязливи хора, които не се чувстват на своя територия и разчитат на някакви загубеняци да им прикриват задниците. Което ни предлага един малък проблем и един голям шанс. Малкият проблем е, че тези четирима загубеняци искат да ни пипнат първи, преди Военната полиция или ФБР, защото, технически погледнато, ние с теб сме го загазили здравата с това бягство от ареста и всичко останало. Предположението е, че ще изпеем каквото поискат от нас, за да си спасим задниците. Дори никой да не ни повярва, това все пак би било една хипотеза или дори само слух, но тези типове не могат да си позволят никакво по-внимателно разследване — включително и формално. Това е същността на малкия ни проблем.

— А големият шанс?

— Същите четирима загубеняци — отвърна Ричър. — Без тях шефовете им са загубени. Все едно са им строшили капачките. Изолирани и безпомощни, готови да ги изядем с парцалите.

— Това е планът, така ли? — погледна го Търнър. — Оставяме на карето загубеняци да ни открие, заключваме ги и отиваме да си свършим работата?

— С една малка поправка: няма да ги заключим, а ще им причиним това, което те биха причинили на нас.

— Което е?

— Ще ги проснем на земята и ще чакаме да чуем воплите на онези, които им дърпат конците. А след това много внимателно ще им обясним защо не бива да си правят гаргара със Сто и десета.

31

Прекосиха границата на окръг Грант. Колата продължаваше да гълта километрите по пустия планински път. Стрелката на скоростомера се колебаеше между деветдесет и сто. Малко нагоре, малко надолу. Но индикаторът на горивото слизаше само надолу, при това доста бързо. На банкета се появи табела с надпис Летище — 30 километра. Отдолу беше добавено: Питърсбърг.

— Където има летище, трябва да има и бензиностанция, нали? — подхвърли Търнър. — Плюс мотел. А където има летище, бензиностанция и мотел, трябва да има и ресторант.

— Също и полицейски участък — добави Ричър.

— Да се надяваме на най-доброто.

— Така и правя — отвърна той.

Градът се оказа преди летището. Почти заспал. Но не напълно. Планинският път описа широк ляв завой и след стотина метра се сля с щатско шосе, което на свой ред се превърна в Норт Мейн Стрийт с жилищни блокове от двете страни. Кръстовището с шосе 220 се намираше в центъра на града. Същото онова шосе, което по-рано решиха да избегнат. После Норт Мейн стана Саут Мейн. Летището беше на запад, съвсем наблизо. Нямаше никакво движение, но някои прозорци светеха.

Търнър продължи на юг, прекоси за втори път тясната Потомак и зави надясно. Летището се оказа малко, само за леки самолети. Беше тъмно и очевидно затворено. Тя направи завой и пое обратно. Отново през реката, по посока на главното кръстовище.

— Тръгни по Двеста и двайсет — каза Ричър. — Сигурен съм, че там ще намерим нещо добро.

Източно от кръстовището шосе 220 се наричаше Вирджиния Авеню. Завиха по него, но пак удариха на камък. Видяха една затворена закусвалня, а близо до нея и пицария — също затворена. По-нататък се виждаше нефункционираща бензиностанция на „Шеврон“ и две заведения за бързо хранене, които не работеха през нощта. До тях тъмнееше сградата на отдавна излязъл от употреба мотел със заковани прозорци и обрасъл с бурени паркинг.

— Дотук не виждам нищо добро — отбеляза Търнър.

— Свободен пазар — сви рамене Ричър. — Някой е изхвърлил от бизнеса тази „Шеврон“ и мотела. Трябва само да открием кой е този някой.