Голите клони на околните дървета помръднаха. Само веднъж. Задницата на изправения пикап изскърца по камъните отдолу, въжето се отпусна. Конструкцията бавно започна да се накланя напред. Почти незабележимо, градус по градус. После премина критичната точка и започна да пада по-бързо, превръщайки се в гигантски чук, който се стовари върху каросерията на пикапа с двойната кабина. Тежкият двигател проби дъното й. Мостът отдолу се счупи като клечка за зъби, а колелата изведнъж изскочиха нагоре като подгънати колене на парцалена кукла. Предните колела на по-малкия пикап се сгънаха в обратна посока, със строшени кормилни щанги. Въжето издрънча на асфалта. Амортисьорите разклатиха корпуса, после се успокоиха. По-малката кола легна частично върху големия пикап и те застинаха в прегръдка, изтощени и неподвижни.

— Сякаш са правили секс, а? — подхвърли Ричър.

Никой не реагира. Дребният продължаваше да лежи на асфалта, а другите двама се бяха вторачили в новия проблем. Никой от двата пикапа нямаше да си тръгне скоро. Не и без помощта на голям кран и камион с платформа. Ричър се качи в корвета, сгъвайки се на ниската седалка. Пътят напред беше безнадеждно препречен, от едната канавка до другата. Търнър нямаше друг избор, освен да включи на заден и да заобиколи сигналните фенери. После направи маневра и пое в посоката, от която бяха дошли.

30

— Тези няма да си поплюват — подхвърли Търнър. — В момента, в който се окопитят, ще развъртят телефоните. Най-вероятно на офицерите, отговарящи за пробацията им. Ще бъдат готови на всякакви сделки, за да отърват пандиза, като аванс за следващите си десет провинения.

Ричър кимна. Пътят не можеше да остане блокиран до безкрайност. Рано или късно щеше да се появи друга кола. Или братовчедите Клайтън щяха да я повикат сами в момента, в който разберяха, че няма алтернативи. Тогава щяха да се появят и ченгетата. Неизбежните им въпроси щяха да предизвикат оправдателни отговори, които на свой ред да доведат до преговори, предложения за сделки, обещания и всичко останало.

— Опитай следващото отклонение на юг — каза той. — Няма какво друго да направим.

— Все още ли се забавляваш?

— О, да. Никога не съм се чувствал по-добре.

Излязоха на двупосочния път, който бяха напуснали двайсет минути по-рано. Беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Не след дълго стигнаха до моста над някаква река. Всъщност не някаква, а Потомак — на това място тесен и незабележим поток, течащ на север и все още далече от плавния завой на изток, след който се превръщаше в широка и ленива река, насочена към океана. Трафик липсваше и в двете посоки. Никакви светлини или звуци освен техните.

— Ако това беше филм, каубоят щеше да се почеше по бузата и да промърмори: „Прекалено е спокойно“ — подхвърли Ричър.

— Не е смешно — поклати глава Търнър. — Възможно е вече да са блокирали пътя и щатската полиция да ни чака още след първия завой.

Но от щатската полиция нямаше и следа. Нито след първия завой, нито след следващите, които се редуваха като напрегнати въпроси.

— Откъде знаят какъв начин на живот водиш? — попита Търнър.

— Кои?

— Началниците в министерството.

— Това е добър въпрос.

— Откъде знаят?

И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш.

— Изглежда, са наясно, че не съм си купил ранчо някъде из предградията. Нито пък отглеждам зеленчуци или тренирам деца от Малката лига. И не съм започнал да градя нова кариера.

— Но откъде знаят?

— Нямам представа.

— Чела съм досието ти. В него има и много добри неща.

— Но и много лоши.

— Което също е добро. В смисъл, че предизвикваш интерес като личност. Теб те следят още от шестгодишен и резултатите са напълно задоволителни за тях.

— Но не и изключителни.

— Нека ги наречем редки. Проявявал си агресивна реакция към опасността.

Ричър кимна. Веднъж на шест години беше на детски празник в една от тихоокеанските бази на морската пехота, където беше служил баща му. Прожектираха им анимационен филм, научна фантастика. По-късно стана ясно, че младата публика е била тайно заснемана със скрита камера — най-вече реакцията й на внезапно изскочилото от рисуваната лагуна чудовище. Беше психологически експеримент. При появата на чудовището повечето деца се свиха от ужас. Но не и Ричър, който се втурна към екрана с джобно ножче в ръка, готов да се бие с него. По-късно стана ясно, че времето му за реакция е било три четвърти от секундата.

Шестгодишно хлапе.

Първата им работа беше да му отнемат ножчето.

Почувства се като психопат.

— В Уест Пойнт също си се справял добре — продължи Търнър. — А последвалите години служба са наистина впечатляващи.

— Само ако премрежиш очи. Лично аз си спомням многобройните търкания и крясъци. Почти непрекъснато бях на килимчето.