Тя поклати глава и тръгна в обратна посока, а той към нея. Срещнаха се на входа. Ричър дръпна вратата и я пропусна пред себе си. В централната част имаше много маси, но нито една от тях не беше заета от четирима мъже. Нямаше катедра на салонен управител или служебна масичка. Към тях забърза млада жена. По-скоро момиче, най-много на седемнайсет. Очевидно тя посрещаше гостите. Беше облечена с черен панталон и черна блуза с къс ръкав, върху чиято предница беше избродирано логото на „Беривил Грил“. На дясната й ръка личеше яркочервен белег, явно рождено петно.

— Двама за вечеря? — попита тя.

— Търсим едни хора — каза Търнър. — Може би са питали за нас.

Момичето замълча, местейки очи от Търнър към Ричър и обратно. После очевидно й светна. Мъж и жена.

— Бяха ли тук? — добави Ричър. — Четирима мъже, единият от които гигант?

Момичето кимна и несъзнателно разтърка ръката си. Или може би нервно. Ричър погледна надолу.

Белегът й не беше рождено петно.

Защото променяше формата си. И цвета си.

Беше оток.

— Те ли го направиха? — попита той.

Момичето кимна и каза:

— Онзи, големият.

— С бръсната глава и малки ушички?

— Да. Той ме стисна за ръката.

— Защо?

— Искаше да му кажа къде другаде може да бъдете. Но аз нямаше как да му кажа.

Отокът беше голям. Причинен от огромна лапа.

— Много ме уплаши — добави момичето. — Имаше злобни очи.

— Кога си тръгнаха? — попита Ричър.

— Преди десетина минути.

— Накъде се насочиха?

— Не знам. Така и не можах да им кажа къде да ви търсят.

— Барове, закусвални?

— И той ме попита същото. Но тук няма такива.

Момичето всеки момент щеше да се разплаче.

— Те няма да се върнат — рече успокоително Ричър.

Това беше всичко, което успя да измисли.

Оставиха момичето да разтрива отока си и се насочиха към улицата, която не бяха използвали. И тя беше като другата: тясна, зле осветена и стигаща до оградата на мотела вдясно. Предпазливо завиха зад ъгъла и внимателно огледаха паркинга.

Беше празен.

Колата с хлътналите ламарини беше изчезнала.

26

След триста метра Ричър и Търнър стигнаха края на града и Уест Мейн се превърна в старото щатско шосе 7.

— След като тези типове са отгатнали накъде вървим, трябва да приемем, че и армията може да отгатне — подхвърли Търнър. — А дори и ФБР.

Нещо, което превръщаше автостопа в кошмар. Наоколо цареше непрогледен мрак. Една безкрайна зимна нощ в средата на нищото. Един дълъг прав път. Приближаващите се фарове можеха да се видят от километри, но въпросът беше кой стои зад тях. Кой е зад волана? Цивилен или военен? Приятел или враг?

Рискът беше твърде голям.

По тази причина решиха да направят компромис — от онези, при които печелиш нещо и губиш нещо. Горе-долу поравно. Поеха обратно. Търнър остана да чака на банкета на петдесетина метра от последните къщи, а Ричър продължи още малко и опря гръб на една ъглова сграда, която гледаше и към осветена улица. Лампите й хвърляха отблясъци по шосето. Лоша идея, защото по този начин щяха да изпуснат всяка пътуваща в западна посока кола, която се включеше от следващите изходи, но в същото време добра, тъй като Ричър щеше да направи макар и бегла преценка на хората, които пътуваха, прекосявайки града — когато и ако се появяха такива. Разбраха се, че той трябваше да бъде безкрайно предпазлив, но ако се увереше, че всичко е наред, щеше да сигнализира на Търнър, която на свой ред да стъпи на платното с вдигнат палец. Което в крайна сметка му изглеждаше по-скоро печеливша, отколкото губеща идея. Защото, случайно или не, тяхната импровизирана стратегия имитираше един много стар стопаджийски номер — на пътя маха хубаво момиче, обзетият от ентусиазъм водач бърза да спре, но след това дотичва големият грозен приятел на момичето и също се качва.

Но трийсет минути по-късно Ричър започна да си мисли, че идеята е по-скоро губеща. При този много слаб трафик той нямаше време за каквато и да било преценка. Виждаше приближаващите се фарове, заставаше нащрек, колата профучаваше покрай него и докато мозъкът му обработваше най-базисните данни: седан, домашно производство, модел, година, колата вече беше подминала Търнър. Много преди той да е взел решение.

По тази причина смени подхода. Щеше да изключи всички седани и всички автомобили с висока проходимост на възраст под пет години и да одобрява всички пикапи и по-старите джипове. Никога не беше чувал армията да провежда издирвателни операции с пикапи, а и по принцип всичките й превозни средства се подменяха далеч преди да навършат пет години. Същото със сигурност важеше и за ФБР. Но съществуваше опасността да попаднат на някое от местните ченгета, което не е на смяна, но е решило да се включи в шоуто със собствения си автомобил. Ако искаха да избегнат и този риск, щяха да висят на пътя през по-голямата част от нощта — нещо, което рано или късно щеше да приключи като евентуалното преспиване в някой от вашингтонските паркове. Просто щяха да ги арестуват рано сутринта вместо късно през нощта.