А после внезапно се озоваха пред някакъв мотел в западния край на града.

На паркинга пред него беше колата с хлътналите врати.

25

Мотелът беше чист и спретнат като по-голямата част от града, която успяха да видят. Червени тухли и бяла мазилка, знаме на покрива и орел над вратата на офиса. Отпред имаше автомати за кока-кола и лед, а стаите — може би двайсет на брой, бяха подредени в два реда, разделени от широк вътрешен двор.

Колата с хлътналите врати беше паркирана по диагонал пред офиса, небрежно и някак временно. Сякаш шофьорът се беше отбил за малко, за да получи някаква информация.

— Сигурен ли си? — тихо попита Търнър.

— Абсолютно — кимна Ричър. — Това е тяхната кола.

— Но как е възможно?

— Възможно е, защото човекът, който командва тези хлапаци, е много навътре в нещата, а освен това е умен. Няма друго обяснение. Научил е, че сме се измъкнали с трийсет долара в джоба, казали са му, че едно от градските ченгета ни е засякло на Конститюшън Авеню. После е седнал да помисли. Къде може да отиде човек с трийсет долара в джоба? Отговорите на този въпрос са само четири. Или се покриваш някъде в града и спиш в някой парк, или отиваш на Юниън Стейшън, или на автогарата зад нея и заминаваш за Болтимор, Филаделфия или Ричмънд. Има и друг вариант — тръгваш в обратна посока, на запад, използвайки някой от по-малките автобуси. Нашият мислител реагира логично и насочва вниманието си именно към малките автобуси. Защото билетите за тях са по-евтини и защото Юниън Стейшън и голямата автогара са далеч по-лесни за наблюдение от страна на ченгетата. Същото важи и за гарите и автогарите в крайните точки — тоест в Болтимор, Филаделфия и Ричмънд. А спането в парк означава, че ако не те хванат днес, ще те хванат утре. На всичкото отгоре те си въобразяват, че знаят как живея и че никога не се задържам на Източното крайбрежие. Защото винаги съм предпочитал да се движа на запад.

— Но ти се съгласи да тръгнем към Юниън Стейшън.

— Опитвах се да бъда демократичен и да не ти налагам своите навици.

— Но откъде знаят, че ще слезем именно в Беривил?

— Не знаят. Бас държа, че вече са проверили всички населени места от Лийсбърг насам. Всеки мотел. Хамилтън, Пърселвил, Беривил… Следва Уинчестър. Ако не ни открият тук, ще отидат там.

— А ще ни открият ли тук?

— Искрено се надявам — кимна Ричър.

Офисът на мотела имаше малки прозорчета с предимно декоративно предназначение. Бяха със спуснати пердета и нямаше как да се разбере кой е вътре. Търнър пристъпи към едно от прозорчетата и опря лице в стъклото. Започна да наднича отдолу, отляво, отдясно. Накрая прошепна:

— Според мен вътре е само рецепционистът. Който най-вероятно е и собственикът. Седи някъде в дъното.

Ричър провери вратите на колата. Бяха заключени, както и багажникът. После опря длан на радиаторната решетка. Металът пареше. Колата се беше появила съвсем наскоро. Той се насочи наляво, към вътрешния двор. Там беше пусто. Никой не се разхождаше покрай стаите, никой не проверяваше вратите или прозорците.

Върна се обратно.

— В такъв случай да поговорим с човека — каза той.

Търнър отвори вратата и го пропусна пред себе си.

Офисът се оказа по-хубав от онези, с които Ричър бе свикнал. Много по-хубав от офиса на мотела край Рок Крийк. Подът беше покрит с качествен винил, на стените имаше хубави тапети и многобройни дипломи и грамоти в рамки. Рецепцията представляваше истинско старинно писалище — от онези, на които Томас Джеферсън беше писал своите писма. Зад писалището имаше кресло от червена кожа. Човекът в него беше около шейсет, висок, посивял и внушителен. Приличаше на президент на голяма корпорация, а не на собственик на малък мотел.

— Търсим едни приятели — обади се Търнър. — Колата им е отпред.

— Имате предвид четиримата джентълмени? — попита възрастният мъж, наблягайки на последната дума с лека, но ясно доловима ирония.

— Да — кимна Търнър.

— Страхувам се, че сте се разминали. Преди десетина минути питаха за вас. Всъщност не съм сигурен, но предполагам, че имаха предвид именно вас. Питаха за мъж и жена, които наскоро са взели стая.

— А вие какво им казахте? — обади се Ричър.

— Казах, че още не сте пристигнали, естествено.

— Добре.

— Ще се регистрирате ли сега? — попита съдържателят. Каза го така, сякаш нямаше да се разплаче в случай на отказ.

— Най-напред трябва да открием приятелите си — отвърна Ричър. — Искаме да обсъдим нещо. Къде отидоха?

— Решиха да проверят дали не сте отскочили да похапнете. Насочих ги към „Беривил Грил“, защото той е единственият ресторант, който работи до по-късно.

— Не броите пицарията, така ли?

— Не я броя за нищо — засмя се собственикът.

— А къде се намира този „Беривил Грил“?

— На две преки зад нас. Лесно ще го намерите.

— Благодаря — кимна Търнър.