Читаем МЕТРО 2035 полностью

— И какво? Ханза ни изправи на крака! Ти кога избяга?! След бункера. Взе своята Анечка и се омете от нас. А ние какво? Колко там останахме след бункера? Половината? А и те всичките надупчени. Старецът правеше каквото може. Нямаше други желаещи да помогнат. Но той какво — без крака и еднорък?! Да се обеси ли? А ние — наемници ли да станем?!

— Да си наемник, щеше да е по-честно! Отколкото сега вашия Орден!

— Върви на майната си! Разбра ли?!

— Ти поне разбираш ли с какво е платил той за тези офроудъри, за винторезите, за шапките? С нашите момчета! Ханза ни изработи, Летяжка! Ние нали ги повикахме! В бункера! Повикахме ги! Те дойдоха ли? Голяма помощ да ни пробутват своите келеши вместо нашите момчета! Които заради тях и загинаха! Той ги продаде! Продаде ги на Ханза!

— Не може да бъде. Трябва да има някаква причина.

— А мен да ме премахва — каква е причината?!

— А ако ти си шпионин?! Диверсант?! Опита се да махнеш щита! Ако играеш против нас?! Проникнал си! Той каза, че ако се опиташ да провалиш мирния договор... Ако заплашиш доставката... Значи...

— Чий шпионин?! Чий диверсант?!

— На Америка. Влязъл си във връзка с тях от своя небостъргач и...

— И какво?! Помагам им да насочат ракетите отново?! По своите?! По жена ми, по втория ми баща?! По теб, тъпако! Теб са те продали, мен са ме продали и нашите всичките са ги продали, душите им, целия списък! Ето какво. Разбра ли?!

— Те пожертваха себе си и това е. А червените... Така трябва. Трудно е, но така трябва. Сега е време да се обединяваме, Артьом. Пък макар и с червените. Има друг враг. Истински. Трудно е да се забравят момчетата. Аз знам. Самият старец също не може да ги забрави. Ти нали видя. Видя как той пие с тях всеки ден.

— Той не пие с тях. Той просто пиянства. Пиянства, защото е бил герой, а е станал дядовата питка. Нито ръце, бля, нито крака. А ако наистина мисли, че войната със Запада не е приключила...

— Тя не е приключила! — извика Летягата. — Как не можеш да го разбереш?!

— Има ли някакви доказателства?! Този Бессолов?! Той как ви доказа, че има война? На теб са ти промили мозъка! Как е могъл толкова здраво да ви хване за топките?!

— На теб са ти промили мозъка! Те винаги! От всички процепи! Искат да ни изтрият от лицето на земята!

— Гадина! — Артьом скочи на здравия си крак. — Нищо не можеш да докажеш! На никого нищо не можеш да докажеш!

— А ти на мен какво ми доказа?! Ако не са ни врагове — тогава какъв смисъл има?!

— Какъв?!

— Да!

— Не знам!

— Ами тогава се разкарай от мен!

Артьом се замисли. Кимна. Затътри се нататък.

— Къде? — извика подир него Летягата.

— Ти си прав — отвърна на себе си Артьом. — Ти си прав. Трябва да има някакъв смисъл. Просто ние засега още не го разбираме. И твоят старец не го разбира. И Свинолуп едва ли знае. Добре, има кого да попитам.

— Почакай! Артьом! Артьом!

Летягата го настигна чак на Лубянския площад. Подаде му противогаза си.

— Вземи го. Аз и така ще се добера.

Артьом не взе да спори. Поплю в очите на маската, изпробва я. Каза гъгниво на Летягата:

— Благодаря. Сега в никакъв случай не бива да умирам преждевременно.

Тръгна, накуцвайки, надолу от Лубянка. Покрай Болшой театър, от който впрегнатата карета се беше срутила в пропастта, покрай пресъхналите фонтани, покрай хотелите за гости от оня свят, покрай кучешките улици, немия парламент и преструващия се на мъртъв Кремъл с угасналите звезди и стените му; някъде тук.

Спря се. Беше тъмно.

Как го беше направил? Къде беше стоял?

Кръвта от два пъти простреляното ляво рамо течеше сякаш имаше безкрайно количество от нея в Артьом, а на него му ставаше тежко без нея. Ставаше слаб. Но все търсеше, търсеше, спомняше си. Тръгна в една посока, после в друга.

Нямаше голяма полза от немощната луна. Тя не можеше да види черно на черен фон, не помагаше и на Артьом. Тон се спусна на колене, запълзя, шарейки с ръка по грапавия асфалт. Веднъж напипа обувка, друг път — древна химикалка, кой знае защо хвърлена върху паважа.

Приближиха се Льоха и Летягата.

— Какво търсиш?

— Отговор — пошегува се Артьом и сам се изсмя дрезгаво на себе си в гумените уши.

И се намери.

Той сам намигна на Артьом с лунната светлина, идваща през открехнатите облаци.

На черно-сивия асфалт лежеше черно-сив револвер. Наганът на Свинолуп. Артьом го взе в ръка. Тежко, компактно, зло оръжие. На Артьом точно това му трябваше сега. За него и беше дошъл. Както се оказваше, без него тук нищо не можеше да се разбере.

Именно това дуло трябваше да напъха в гърлото на Бессолов. Нека диша през него и да обяснява на Артьом защо хората трябва да седят в метрото.

— Това ли е всичко? — попита го Льоха.

— Какво ти всичко! — погледна го Артьом. — Сега в бордея!

Глава 19

КАКВО ДА СЕ ПИШЕ

Внесоха го в Трубна.

Летягата го вмъкна на гръб. Носи го по повърхността, страх ги беше да се спуснат в метрото.

Артьом вече кашляше ръжда. Докато размахваше крака на гърба на Летягата, все настояваше да му дадат да ходи сам. Но веднага щом застанеше на крака, падаше на колене. Пружината му се беше развила. Ключът на гърба му спираше.