Читаем МЕТРО 2035 полностью

И ето че отдолу, от процепите, от колекторите, канализационните решетки, през вентилацията, навсякъде изпод земята започнаха да излизат звуци. Плач и вопли. Слаби, приглушени от дебелата московска глина, отразени от множеството ъгли на изпочупените тръби. Ехо. Хората не можеха да избягат, само гласовете им можеха.

Това беше като раждане. Москва беше като жена, която вече беше умряла, но във вкаменяващата ѝ се утроба седяха още живи деца. И те искаха да се родят, и плачеха там вътре. Но Москва не пускаше никого повече. Стиснала беше бетонното си влагалище и беше задушила всичките си деца, те се бяха помъчили и бяха утихнали, така и неродили се.

А тютюнът свърши.

Беше нощ.

Москва беше потънала в тази нощ като в кофа с мръсна вода, за да измие кървищата си. След като свърши мътната нощ, ще дойде мътен ден и никой в този ден няма да научи всичко, което е станало през предишния. Всичко ще се отмие в нощта. Кой ще узнае за черния тунел, където едни хора сляпо млатеха други с кирките си? Никой. Кой ще узнае за заглушителите? Никой. А за това как безбожниците се кръстеха и вървяха към картечниците? И за какво умряха всички? По каква причина?

— Летяга. Летяга. А има ли ги тези врагове? Запад, Америка? Има ли ги изобщо? Кажи честно.

Летягата го погледна накриво, но в тъмнината изглеждаше, че очите му са се наместили и сега гледат направо, правилно.

— Трябва да ги има.

— Защо са ни вуагове? — каза Льоха. — Ние и без тях се спуавяме.

— Стига да искаха, щяха да ни ударят за всеки случай. Контролен изстрел. Ако толкова ги е страх от нас. Не си ли мислил за това?

— Не.

— А останалите градове, всичките — Питер, Владивосток и всички по-дребни — тях защо не ги бомбардират, не си ли мислил? Или те са покорили всичките, а ние тук сме останали последните непокорени?

— Не! Какво значение има за теб дали съм мислил, или не?!

— Защото няма никакви врагове. На тях не им пука за нас, Летяга. На враговете. Ние никому не сме нужни. Ти си се вързал и аз се вързах. През цялото време си мислим, че много сме притрябвали на някого. Че тук, при нас, е пъпът на земята. Че ние сме последните или единствените, или главните. Че тук при нас се решава съдбата на света. Глупости. Нищо не се решава тук. Ние тук строим империи, вървим срещу картечниците, умираме на пост, храним кучетата със себе си, спасяваме човечеството и всичко под похлупак. Цялата ни борба, жертви, подвизи. Всичко това са мравешки подвизи в мравуняк. Никой не чува за тях. Напразно измираме. Махни този похлупак...

— Щит! Щит, а не похлупак!

— Махни този щит и нищо няма да се промени. Сигурен съм в това. Не ние сме нужни на враговете, Летяга, а враговете на нас.

— Сигурен съм — тежко и ядно каза Летягата. — Сигурен съм, че старецът казва истината.

— Значи е наивник — също толкова ядно му отговори Артьом. — И той е наивник, и ти си зомбиран. И аз съм наивник,че се вързах там, в Балашиха. А сега вече край. Нищо не може да се направи. Тогава беше моментът. Трябваше да разбия всички тези заглушители на пух и прах. Всичките да изравня със земята. И щяхме да видим. Нали, Савелий?

— Да — отговори Льоха вместо смазания Савелий.

— Нищо нямаше да постигнеш — изплю се Летягата. — Около Москва е пълно с такива заглушители. А и без това хората не биха ти повярвали.

— Защото вие двайсет и пет години сте им промивали мозъците. Как да повярват?! Да не е тяхна вината?!

— Аз на никого нищо не съм промивал!

— Аха. Ти отстрелваш всеки, който не се вмества във вашата история.

— Аз с враговете! Аз родината — от враговете! И теб, всезнайко, ако не те бях измъкнал от Балашиха, ханзийците направо там щяха да те заровят. Нямаше да успееш да гъкнеш!

— Там не ти ме измъкна! А старецът! И не от жалост! А за си предпази смотаното оборудване! И това е! Той... ти е казал да ме гръмнеш! Мен! Замисли се! Какъв съм му аз? Зет? Съпруг на дъщеря му? И въпреки това ме е осъдил!

— Но аз нали не те гръмнах.

— Благодаря, бля!

— Моля!

— А за какво да ме убива? Затова, че знам за заглушителите? Защото знам как промиват мозъците на хората? Или защо? Ако дава патрони на червените, а аз възразя? Двайсет хиляди патрона! Двайсет хиляди! Ти сам днес ги опита! Стига си бил такъв наивник!

— И какво?! Затова пък войната свърши! Такова беше условието на Москвин!

— Затова старецът говореше за всяка цена! Че ще се наложи да се плати! Двайсетачка!

— А какво, още ли от нашите момчета трябваше да мрат? Още един бункер ли трябваше да устроим?!

Артьом се извърна.

— Това там Москвин ли беше? Познах го. Москвин и вторият — Бессолов. Бессолов какъв е на Ханза?

— Някаква клечка там. Изобщо не можеш ги разбра тях.

— Лъжеш — каза уверено Артьом. — Знаеш. Кой е?!.

— Разкарай се.

— Та нали той изпрати чрез нашия старец плика до фюрера. И патроните на генсека. Той. И на него старецът му рапортува? А? На Алексей Феликсич! За какво? Какво му дължи той? Тези проклети джипове?!