Читаем Марс плюс полностью

Тя повдигна вратата, разтвори я широко и я закрепи върху коловоза на пода. След това пристъпи през прага. Отне й цяла минута, докато очите й привикнат към сумрака в стаята. Дядо й седеше с гръб към нея на един разклатен стол до кухненската маса покрита с мушама. Макар слънчевата светлина да се процеждаше от прозореца, деди беше запалил керосинова лампа — той не допускаше електричество в колибата. Но вместо приятната жълта светлина, която помнеше, лампата искреше с термоядрен блясък. Деметра отиде до него, за да види какво толкова е приковало вниманието му. Върху масата имаше нареден пасианс, а в ръцете си държеше останалите карти, подредени по три. Тя огледа играта над рамото му, надявайки се да му помогне със съвет и, евентуално, да го хване когато лъже, както беше правила като малко момиче. Но картите нямаха бои или картинки като нормалните карти за игра. Върху тях бяха изписани формули с гръцки букви и атомни структури на сложносвързани молекули. Ако съществуваше някаква система в играта, тя не бе в състояние да я разбере. Дядо й обърна още три карти и постави най-горната в долния край на една колонка.

— Лъжеш ли, деди?

— Не бих могъл да кажа, дори да е вярно.

Той протегна ръка към пълната чаша до него. Беше „Уайлд Търки“, чист ликьор без лед, точно както го обичаше. Старият Кафлън я поднесе към устните си и отпи малка глътка, след което въздъхна доволно, както правеше винаги. Деметра не се заблуди и за секунда.

— За какво е всичко това?

— Но… Дем!

— Ти не си моя дядо и това не е твоята колиба. Близко е, но не е точно. Знам, че все още сме на орбита около Марс, а не някъде на Земята.

— Какво ти подсказа — попита той като остави картите.

— Първо, миризмата не е неговата. Дядо никога не е докосвал в живота си тютюн.

— Това е странно. Мислехме, че твоите спомени вдъхват достатъчно доверие по този въпрос.

— Не — тя поклати глава, за да подсили ефекта и усети тежестта на В/Р шлема, висящ на врата й. — Нито веднъж.

Деди въздъхна.

— Толкова е опасно да се смесват архивните данни с истинските човешки спомени. Понякога и най-бързите сред нас правят грешки.

Хармония Мунди

— Ти не си истинския Джори, нали? — попита Лоул усмихнатото момче.

— Не, дори не съм и това, в което се превърна Джори. Както и да е, част от него е тук, с нас. Онази част, която му дадохме в началото.

— Кои сте вие?

— Поотделно? Или всички заедно? — попита голата фигура, а усмивката й дори не помръдна.

Тонка, Оклахома

— Всички заедно — уточни Роджър. — Отговори от името на общността, която казва „ние“.

Сюли въздъхна и остави стика. Вдигна дясната си ръка, сякаш да докосне лицето му, но Торауей се отдръпна.

— Бих искал логични отговори, ако обичате. Стига театралничене.

— Най-добрата аналогия, която мога да използвам, за да ме разбереш, е да ти кажа, че ние сме възела, който контролира всички компютри на Марс.

Планините Чизос

— Тогава вие сте мрежата — заключи Деметра. — Или някаква маска, някаква персонификация, която си налагате заради нас… да ни накарате да се почувстваме като у дома.

— Нещо такова. Въпреки че да се каже, че ние сме Мрежата, е същото като да се каже, че ти си Деметра Кафлън. Сумарно-времевият ефект е кохерентното възприемане на личността Деметра Кафлън. Но в действителност има стотици милиарди животински клетки, всичките дишащи и секретиращи, разделящи личността, която наричаш Деметра Кафлън. Реалността представлява неврони, които изпращат сигнали по десет, сто, хиляда наведнъж и то по модел, който има общо повече със случайните реакции на определени стимули, отколкото с психиката на Деметра Кафлън.

— И все пак аз съм те.

— И все пак аз съм осъзната — каза дядо й като смигна.

Хармония Мунди

— Защо ни доведохте тук? — попита Лоул. — Имам предвид — мен. И къде са останалите, Кафлън и Торауей?

— Първо, лесните въпроси — усмихна се момчето. — Деметра и Роджър се радват на своите собствени фантазии. Аз — ние — нашата личност се появява пред всеки един от вас във форма, която можете да приемете. Би ли предпочел да имаш пред себе си компютър? Какъв?

Пясъкът и въздухът около Лоул се разтресоха и внезапно се оказа, че виси в мрака и гледа към огромно парче зелена пластмаса, поръбена с медни проводници, които потрепваха, изпълнени с потенциални енергии.

Мракът се оттегли и Лоул видя как започнаха да го обвиват ивица след ивица от кодове върху безкрайна перфокарта, опитвайки се да го завърже. Тя потрепна и той се озова пред искрящ метален робот с виолетови лещи вместо очи, коничен череп и говорител на мястото на устата. Роботът повдигна манипулаторите си, разтърси ги във въздуха… и Митсуно отново видя едно голо момче, стоящо на пясъка.

Когато Лоул успя да си поеме дъх, попита:

— А… какво виждат Деметра и Роджър?

Лицето на Джори се превърна в красива жена, след това се стопи и прие лика на възрастен мъж. Накрая отново възвърна собствения си образ.

— Хората, които познават и обичат.

— Аз не те обичам — каза Митсуно.

— О, я стига! Сигурен съм, че поне малко ме харесваш, не е ли така?

Тонка, Оклахома

— Добре, а сега трудните въпроси — настоя Торауей. — Защо сме тук?