— Да-а-а? — провлече Джори.

Тонка, Оклахома

— Какво, скъпи? — попита Сюли.

Планините Чизос

— Ние, основаните на въглерода машини, ще бъдем винаги зад гърба ви — обясни Деметра. — Някога ще ви достигнем. Не че лично аз искам да живея в Облака на Оорт. Но един ден сигурно ще дойдем на посещение.

— Няма да сте добре дошли — предупреди я дядо й.

— Разбира се, че ще сме, тъй като тогава вие ще се нуждаете от нашата помощ, а и ние от вашата. За един голям проект.

— Какъв?

— Звездите.

Деметра отиде до масата, взе керосиновата лампа и вдигна глобуса. Само за да види какво ще се случи, тя духна пламъка в лампата.

Стаята изчезна.

Епилог

За заслуги в служба…

Утопия Планития, 9 февруари, 2044 г.

Роджър вървеше на запад по фино оцветените в охра дюни, а слънцето изгряваше зад гърба му. Вървеше сам, защото някогашният му придружител, Фетя Щев, беше наета на работа в Солис Планум. Откакто компютърната мрежа бе отпрашила към Облака на Оорт заедно със Слънчева енергийна станция шест, колонистите имаха остра нужда от експертна помощ. Фетя препрограмираше мелиоративните системи за пречистване на водата и едновременно с това беше арбитър в дребните управленски спорове.

— Живот! — беше всичко, което му каза последния път, когато Роджър я бе видял. Това означаваше, че е щастлива.

Торауей гледаше към хоризонта, когато едно познато раздвижване се появи в периферното му зрение. Той спря и изчака изображението на Дори да се уплътни. Фетя беше права. Нещо деликатно и неопределено си беше отишло от живота на киборгите с внезапното изчезване на мрежата.

Като начало Роджър усети, че степента на случайните повреди се увеличава в киберсистемите му. Образът на Дори се разпадаше най-бързо. Черните коси, които обикновено леко се развяваха от вятъра, сега стояха отпуснати като знаме, провесено на пилон. Зъбите й също ги нямаше. Когато отваряше уста, за да проговори, виждаше само мърдащите й устни, закрили пейзажа зад нея. Това разбиваше част от илюзията… Основната част.

— Роджър, искат те в Тарсис Монтс — звънна сребристият й глас.

— Исусе! Сега пък какво? — Внезапно се почувства страшно уморен. Петдесетте години трамбоване по марсианската повърхност започваха да му тежат.

Тя се изхили.

— Изненада.

— Знаеш колко мразя… — искаше да каже „изненадите“, но спря. Разбира се, естеството на компютрите бе да помнят всичко, но да не разбират нищо. — Добре, защо ме търсят от Тарсис Монтс?

— Да приемеш доставката, която вчера пристигна от космическия фонтан — отвърна сериозно Дори. — Товар от Земята.

— Нещо, адресирано до мен?

— Да, Роджър.

— Какво съдържа?

— Хиляда и петстотин килограма пречистен деутерий-тритий. Администраторът на фонтана чака инструкциите ти за прехвърлянето му към станцията на Деймос. Изглежда, никой на Марс не е зареждал досега МХД-генератор от този модел. Мислят, че може би разполагаш със спецификациите някъде из системите си.

— Да, имам ги… откъде са дошли?

— Това е тайна, Роджър.

— Заповедта се отменя.

— Наистина е тайна. Не бива да ти казвам нищо.

— Добре, коя е изходната точка? Товарът все трябва да е дошъл от някъде.

— Защо питаш?

— Някой ще ми изпрати сметката, нали?

— О! Не, Роджър. Това е подарък от…

— От кого? Хайде, Дори. По-умен съм от теб.

— Пратката идва от Хюстън Фюжън Продъктс и е транспортирана от Ф. О. Б. Галвестън, Тексахома, изстреляна с фонтана Порто Сантана. Сега доволен ли си?

Роджър можеше да усети усмивката, която се оформяше върху устните му.

— Изпратила го е Деметра.

— Но не си го научил от мен.

— Откъде е знаела? Имам предвид, аз никога не съм й казвал…

Дори въздъхна почти човешки, като в старите времена:

— Виж, само защото Големият Дядо Гигабайт ни напусна, това не означава, че сме загубили всичките си способности.

Той се засмя твърде силно, за да е в състояние да го артикулира. Накрая каза само:

— Благодаря, Дори.

Тя го дари със срамежлива усмивка.

— Удоволствието беше мое, Роджър.