От друга страна, срещата тази вечер няма такава цел. „Група за подкрепа на родители, чиито деца са изчезнали — Сиатъл“ е просто префърцунено име за хора, които споделят една и съща ужасяваща реалност — детето им е изчезнало. Сал описва груповите събирания като самобичуване. И не грешеше. Някои нощи представляват точно това и Мерин има нужда от такива моменти.

От най-ужасния ден в живота ѝ бяха изминали една година, три месеца и двайсет и два дни, когато Мерин направи най-ужасното нещо в живота си. Вината е само нейна и тя не може да обвинява никого, освен себе си.

Ако не си чатеше, ако не беше пуснала ръката на Себастиан, ако бяха влезли в магазина за лакомства по-рано, ако не го беше завлачила до библиотеката, ако беше отлепила поглед от екрана на телефона си по-рано, ако, ако, ако, ако, ако…

Терапевтът ѝ казва, че тя трябва да спре да се вманиачава и да не мисли за онзи ден, че не ѝ помага постоянно да преповтаря всяка секунда в съзнанието си, сякаш някаква нова подробност ще изскочи магически. Казва ѝ, че трябва да намери начин да приеме случилото се и да продължи напред, което не означава да се откаже от Себастиан. Означава, че ще може да живее пълноценен живот въпреки нещастието, въпреки ужасната случка, която лично позволи да се случи, въпреки всичко, което беше направила.

Мерин мисли, че той говори пълни глупости, затова не иска повече да го посещава. Всичко, което иска да прави, е да се вманиачава. Иска да чопли раната. Не иска да я остави да заздравее, защото, ако заздравее, значи, че всичко е приключило и никога няма да намери момченцето си. Тя се плаши как никой не го разбира.

Освен хората от тази група.

Мерин се заглежда в избелялата жълтеникава табела на магазина за понички, чийто нюанс е нещо средно между горчица и лимон. И винаги свети. Ако миналата година някой ѝ беше казал, че ще идва веднъж месечно, за да прекарва време с група хора, които тогава още не е срещнала, нямаше да повярва.

В много неща нямаше да повярва.

Ключовете се изплъзват от ръката ѝ, но тя успява да ги хване, преди да паднат в мръсна локва на паркинга. Но не е ли това метафора за целия живот напоследък? Редица изплъзвания и хващания, грешки и угризения, постоянно жонглиране с опитите да се преструва, че всичко е наред, когато всичко, което иска, е да се разпадне на милион парченца.

Един ден, една от топките, с които жонглира, ще падне и няма просто да се счупи на две — тя ще се пръсне на множество парченца.

Глава 3

Според статистиката на ФБР, неразрешените случаи, свързани с изчезнали деца, са трийсет и три хиляди.

Броят им е тревожно висок, но въпреки това всеки родител на изчезнало дете се чувства странно изолиран. Никой, който не е преживял подобно нещо, не може да разбере в какъв кошмар живеят хората, които не знаят къде е детето им и дали е все още живо. Мерин изпитва нужда да е сред хора, които познават този кръг на ада. Има нужда от безопасно място, където да разтовари всичките си страхове, за да може да ги огледа подробно от всички страни, знаейки, че и другите в стаята правят същото.

Беше помолила Дерек да присъства на срещите с нея, но той отказа. Тази работа — да споделя чувствата си — не беше за него от самото начало и той отказва да обсъжда случилото се със Себастиан. Всеки път, когато някой спомене сина им, Дерек се свива в черупката си. В емоционално отношение това е все едно да се преструваш на мъртъв — колкото повече показваш някаква загриженост за благосъстоянието на Дерек, толкова по-малко би отговарял той, докато не се откажеш и не го оставиш на мира. Прави го дори с Мерин. Може би най-вече с Мерин.

Преди малко повече от година, когато тя започна да посещава събиранията на групата, бяха седем души. Срещите се провеждаха в сутерена на църквата „Св. Августин“. Сега групата е намаляла и са останали само четирима, заради което се преместиха в задното помещение на магазина за понички. Странен избор за място за срещи, но собственичката на „Големите дупки“ е майка на изчезнало дете.

Името „Големите дупки“ трябваше да звучи смешно, но Франсис Пейн няма особено чувство за хумор. Едно от първите неща, които каза на Мерин, бе, че „Големите дупки“ не е пекарна, защото правеха и продаваха само две неща: кафе и понички. Тя настояваше, че пекарните изискват някакви сладкарски умения, които тя не притежава. Франсис е около петдесетгодишна, но заради дълбоките бръчки, пресичащи лицето ѝ като релефна карта, изглежда по-скоро на седемдесет. Синът ѝ, Томас, е изчезнал, когато е бил на петнайсет години. Една вечер отишъл на парти, където всички били малолетни, пили много и вземали наркотици. На следващата сутрин от него нямало и следа. Никой не си спомня да го е видял да си тръгва от партито. Не е оставил никаква следа. Просто изчезнал. Франсис е самотна майка и Томас е бил цялото ѝ семейство. Изчезнал е преди девет години.