Читаем Малкаса Пойнт полностью

Може би всички са избягали. Ейб се съмняваше, че Куч и обкръжението й са могли да се спасят през тунела към, „Къщата на Звяра“. Разбира се, може да има и друг изход, който да води към плажа. Това беше възможно, въпреки че Ейб, не бе забелязал друга дупка в мазето.

Най-вероятно е да са още в къщата.

Огледа стълбите.

В следващия миг се чу тихо ридание на момиче.

Джек се прокрадна приведен към сводестата врата. Ейб вървеше плътно зад него, пристъпваше заднешком и пазеше — гърба му.

Стените на стаята бяха украсени със сини завеси — от тавана до пода. Ейб усети, че го полазват студени тръпки по гърба. Очите му обходиха тежките гънки на синята материя, в очакване да видят издутини или крака, които да се подават отдолу. Не видя нищо, което да издава нечие присъствие. Но докато следваше Джек, продължи да оглежда.

Стаята бе гола. Килимът бе обсипан с възглавници от лъскава синя материя — някои единични, други — една върху друга.

Отново чу риданието.

Идваше иззад висока купчина възглавници в дъното на стаята. Ейб насочи револвера в центъра на купчината и приближи отстрани. Джек се отправи към другата страна.

— Ето тук — прошепна Джек.

Клекна и се скри зад възглавниците. Ейб подскочи покрай купа, за да не губи от поглед Джек и видя момиче да лежи с лице към пода. Беше гола. Едната й ръка бе сгъната близо до главата, а другата — под тялото.

Джек коленичи близо до главата й с пистолет, насочен в нея.

— Не мърдай — прошепна той.

Момичето подсмръкна.

Ейб ритна скупчените възглавници, които се разлетяха. Под тях се видя подът.

Момичето вдигна глава от килима.

— Помогнете ми — каза със задавен глас. — Моля Ви, ранена съм.

— Извади си ръката, за да мога да я виждам — каза й Джек. — И дано да е празна.

— Не мога. Аз… Ръката ми е счупена.

Ейб се завъртя, за да огледа още веднъж стаята и опря коляно в гърба на момичето. Гърбът й се изви като на котка и тя обърна глава. Ейб опря цевта на револвера под рамото й и я прескочи, когато момичето извика. С лявата си ръка Ейб измъкна нейната изпод тялото й. Момичето държеше полуавтоматичен малокалибрен пистолет. Удари я с цевта на своя револвер по кокалчетата и тя изпусна пистолета.

Сега вече се разплака истински.

— Копелета! — изкрещя тя. — Мръсни копелета!

— Пази ми гърба — каза Ейб.

Джек се изправи.

Ейб пъхна револвера си в джоба и изви ръката на момичето зад гърба й.

— Да вървим! Глупачка! Ще умреш!

Измъкна колана от гайките на панталона си и завърза ръцете й.

— Къде са другите?

— Сам ще разбереш.

— На горния етаж ли са?

— Върви на майната си!

Ейб взе пистолета на момичето.

— Този колан не е сигурен! — каза Джек.

— Ако ни създаде и други проблеми, ще я убием — Ейб се изправи. Сложи крак на гърба й. — Чу ли това, тигърче?

— Гледай си работата!

— Да вървим — каза Ейб.

— На горния етаж ли? — попита Джек.

— Точно така.

Джанис усети, че някой махна ръката си от гърдите й. Постави длан на раната си и отвори очи. Гормън Харди се бе надвесил над нея.

— Какв…

— Трябва да се махнем оттук, Джанис. Опасно е да стоим повече.

— Ъ?

— Видях, че звярът мърда.

Тя обърна глава и погледна към входа на тунела. От звяра виждаше само краката му. Изглеждаха неподвижни.

Извика от болка, когато Гормън я хвана за ръцете и я изправи на пръстения под. Раната й гореше, сякаш тялото й бе пронизано с нажежен до червено шиш, който продължаваше да стои в нея. Парцалът падна от подмишницата й. По гърдите й се стече топла струя кръв.

Тя се наклони напред и приседна с глава между коленете.

Гормън я пусна и застана зад нея.

— Опитай се да станеш — заповяда той.

Чувстваше го зад гърба си. Ръцете му я стискаха от двете страни и тя се сгърчи, когато едната се притисна към продълговатите рани от ноктите на звяра. Гормън премести ръцете си по-надолу и попита:

— Така по-добре ли е?

Тя кимна.

Гормън я изправи.

Джанис политна назад. И двамата се залюляха. Гормън изстена зад нея. Едната му ръка я хвана за гърдите.

— Извинявай — каза той и махна ръката си.

Обърна Джанис към стълбите.

Краката й бяха топли и слаби. Но я държаха, докато Гормън я водеше. Тя погледна стръмната стълба.

— Не мога — промълви.

— Можеш. Ще те подкрепям. След минута ще стигнем горе и ще излезем.

След минута. Звучеше почти бодро.

С дясната си ръка Джанис се хвана за дървените перила стъпи върху първото стъпало. Гормън я сграбчи за хълбоците и я повдигна. Преодоля първото стъпало, след това — второто. После й се зави свят. Краката й се подгънаха. Тя падна към перилата и ги обгърна.

— По дяволите! — промърмори Гормън.

— Не мога — изстена. — Не мога. Нека да… да почакаме Нора.

— Искаш ли да те оставя тук сама със звяра? Казвам ти, че не е мъртъв!

— Не ме оставяй.

Опита се да се изправи. Гормън я дръпна за раменете и тя отново изстена. Насочи я нагоре по стълбите. Много бавно, подпирайки се със здравата ръка, тя изпълзя по-нагоре.

— Браво — каза Гормън. — Сега е много по-добре — заобиколи Джанис и мина пред нея. — Почти стигнахме.

Отново й се зави свят. Стомахът й се сви. Наведе се напред, опря глава в дъските на парапета и повърна в процепа между тях. После легна върху стълбите като стенеше и ридаеше.