Читаем Малкаса Пойнт полностью

— Или може би да пазят Звяра. Единственият достъп до къщата изглежда е отверстието зад будката за билети, в която стои пъргаво момиче, заровено дори в този момент в предишната ми книга, „Ужасът при водопада на Черната река“. (Защо не, помисли си той.) В контраст с буйната зеленина на залесените хълмове, които се издигат отвъд оградата, почвата около „Къщата на Звяра“ изглежда учудващо вяла и запусната. Зад оградата не цъфтят дървета, нито цветя. Дори тревата е обезобразена с кафяви кръпки, като че ли пръстта е заразена с отровата на злото, което витае около къщата.

Сега ще го скалъпим. Започваме да преувеличаваме, помисли си той.

— Въпреки, че денят е безоблачен и ясен, сърцето ми се изпълва със студ и непоносима тъга, докато наблюдавам печалната сграда — той кимна. (Не е лошо. Съвсем като по А. Е. По.) — Викторианската сграда прилича на паметник на неща, отдавна загинали. Прозорците й като злобни очи се хилят цинично в тихия следобед и дебнат нови жертви. (Пълни измислици! Прозорците са съвсем обикновени.)

Поради целия запуснат вид на къщата, Гормън беше изненадан, че нито един прозорец не бе счупен. Собствениците все пак очевидно полагаха някакви грижи за къщата. Ливадата отпред се нуждаеше от поливане, а дървената облицовка на страничната стена беше избеляла от времето и трябваше да се боядиса. Такива подобрения обаче щяха да лишат къщата от усещането за злокобност, което собствениците вероятно се стремяха да създадат.

— Особено страшни — продължи той — са малките тавански прозорци, които гледат от три кули върху стръмния покрив, загърнати в сянка от стрехи, подобни на замислени клепачи. Докато ги наблюдавам и се опитвам да проникна с поглед зад тях, усещам как студени тръпки започват да лазят по гърба ми. Ако не отместя погледа си веднага, зная, че на един от прозорците ще се появи страховито мъртвешко лице.

Какво красноречие, какви глупости, мислеше си той.

Изведнъж осъзна, че се взира в най-далечния тавански прозорец. По гърба му наистина полазиха тръпки. Кожата на врата му настръхна.

Ако не отместя погледа си веднага…

Погледна сивия метален касетофон. Вслуша се в тихия успокоителен шум и отново погледна към къщата, като се опитваше да избягва високия прозорец.

— В най-далечния край на покрива — каза той — има кула. Върхът й е с формата на конус и прилича на шапка на вещица, точно така се нарича, шапка на вещица. Под него има прозорци…

Изключи касетофона.

Извъртя се и подаде глава през прозореца на колата. Огледа се, но не видя Брайън. Вмъкна обратно главата си, обърна се в другата посока и през задното стъкло забеляза по-младия мъж. С фотоапарат пред очите, Брайън стоеше от другата страна на пътя, точно срещу будката за билети. Гормън посегна към кормилото. Натисна клаксона. Брайън свали фотоапарата, кимна и се върна в колата. Вместо да отвори вратата, той се наведе и погледна Гормън.

— Готов ли си?

— Да. Направих няколко страхотни снимки. Разбрах, че ще има още една обиколка след четиридесет и пет минути.

Гормън не се зарадва от тази новина. Усети в стомаха си неприятен хлад.

— Хайде да не е днес — каза той. — Предпочитам да изчакаме и първо да поговорим с момичето.

— Добре, съгласен съм — отговори Брайън и се качи в колата. — Мотелът е съвсем наблизо. Момичето ми обясни, че е от дясната страна на пътя и не можем да не го видим.

— Момичето от касата?

— Да. Казва се Санди. Беше много любезна.

— Срещал ли си някога младо момиче, което да не е било любезно?

— Много рядко — отговори Брайън.

По слабото му лице се разля усмивка и той хвърли на Гормън един от онези искрени проникновени погледи, които му осигуряваха постоянен успех сред жените.

— Внимавай къде караш — промълви Гормън горчиво.

След четиригодишен почти ежедневен контакт с Брайън, той все още продължаваше да кипи от завист. Гъстата руса коса, бледосините очи, гладката кожа и стройното младо тяло сякаш се подиграваха на Гормън, който в сравнение с него изглеждаше като остарял и затлъстял булдог. Не беше честно.

— Как ли се забавляват в този град? — каза Брайън.

— Нашата приятелка Джанис ще ти осигури някакво развлечение.

— Надявам се, Джанис да не е някоя грозотия.

— Грозотия или не, ще се съобразяваш с плана на играта.

— Разбира се.

След няколко пресечки с бутици, кафенета, магазини за спортни стоки, барове и бензиностанции, стигнаха до края на града. Пътят извиваше в гора. Гормън погледна назад и се запита дали не са отминали мотела „Уелкъм Ин“.

— Не се тревожи — вметна Брайън. — Не сме го изпуснали.

— Санди каза, че не бихме могли.

— Сигурно скоро ще го видим.

Така и стана.

От дясната страна се намираше „Уелкъм Инс Керидж Хаус“ — странен ресторант, който изглеждаше прохладен в сянката на боровете. Беше облицован в бяло. Зеленият перваз личеше отдалече. А една стара двуместна кола красеше ливадата отпред. От входа, по алея, се стигаше до мястото за паркиране, обградено от дузина бунгала. С изключение на две коли, паркингът беше пуст.

— Като че ли имат места — забеляза Брайън.