Читаем Кървав лабиринт полностью

— Нямаме време за губене. Или ще направим всичко по този безобиден начин, който ви позволява да съхраните контрол над адресите на абонатите си и над цялата си система, или ще се наложи да изискам разрешение от прокуратурата, но след това ще изнесем от тук всичките ви компютри, а аз ще направя необходимото да установя контакт с абонатите ви. Операцията няма да бъде никак приятна и ако в пресата се появят съобщения, че сте възпрепятствали разследването по случая Роби Бишоп, вероятно скоро след това бизнесът ви ще западне дотолкова, че ще престане да представлява апетитна хапка за корпоративните акули. — Стейси разпери ръце. — Но, разбира се, решението си е ваше. — Каза си, че Крис Дивайн би се гордяла с нея — дотолкова бе успяла да сплаши горката жена.

Гейл я изгледа с омраза.

— Мислех, че сте една от нас — каза тя горчиво.

— Не сте първата, която прави тази грешка — отбеляза Стейси. — Хайде да се заемем с разпращането на съобщенията.

Ванеса смъкна очилата за четене от носа си и ги остави до бележника си.

— Мисля, че приключихме — каза тя.

Закръглената жена срещу нея се облегна в стола си.

— Ще се погрижа всичко да бъде задвижено — каза тя. От четири години насам Мелиса Рейли беше заместник и дясна ръка на Ванеса. Въпреки фактите, доказващи обратното, Мелиса беше твърдо убедена, че под железния си професионализъм Ванеса Крис златно сърце. Според нея човек, който умееше така точно и проницателно да оценява личността и нейното поведение, не би могъл да бъде толкова коравосърдечен. И ето че днес най-сетне тя бе получила доказателство за теорията си. Ванеса бе отменила всичките си ангажименти, за да бди край леглото на сина си. Действително, тя се върна в офиса още преди обяд и се зае с работата си съсредоточено и методично, без да прекъсне нито за миг до момента — но все пак… Нали се беше върнала само защото приятелката на сина й бе настояла да я замести?

— Как се чувстваш? — попита тя, по гладкото й лице се изписа загриженост.

— Как се чувствам ли? — намръщи се Ванеса. — Добре съм. Нали не съм аз тази, която лежи в болница.

— Все пак шокът сигурно е бил ужасен. Пък и да видиш сина си да лежи там, в такова състояние… Искам да кажа, нали всяка майка иска най-доброто за детето си, иска да може да премахне болката…

— Така е — каза Ванеса. Тонът й подсказваше, че разговорът е приключил. Виждаше ясно, че Мелиса отчаяно иска да се добере до някаква по-интимна подробност. Работата й в социалните служби я бе научила да поглъща лакомо всякакви сведения за чужди нещастия. Понякога Ванеса се питаше дали си струва да понася желанието на Мелиса да пъха късите си тлъсти пръстчета във всяка пролука на човешката душа заради блестящите й организационни способности. Точно днес беше почти готова да реши, че не си струва.

— И разбира се, сигурно те измъчват постоянните грижи около възстановяването му — допълни Мелиса. — Казаха ли вече дали ще може да ходи нормално?

— Може да накуцва леко. Вероятно ще се наложи още една операция.

Дори споделянето на такава дреболия беше неприятно за Ванеса, но тя съзнаваше, че понякога се налага да подаде леко, за да запази уважението на подчинените си. Докато Мелиса продължаваше да дърдори, Ванеса се запита безцелно какво ли е да те измъчват майчински грижи. Майките постоянно говореха за тясната връзка с децата си, но тя така и не беше изпитала тази пламенна нежност. Беше изпитвала желание да закриля сина си, докато той беше бебе, но чувството не й се стори много по-различно от това, което бе изпитвала към първото си кученце, което беше най-малкото от кучилото и трябваше да бъде хранено с биберон. За нея това беше облекчение. Не й се искаше да се чувства прикована към това дете, да чувства отсъствието му почти физически, както твърдяха, че се чувстват другите майки. Но от самото начало бе осъзнала и друго — че не беше приемливо да си признаеш, че не забелязваш у себе си такива реакции. Не можеше да бъде сигурна дали милиони други жени не споделят нейното безразличие към децата си.

Но докато такива като Мелиса претендираха да налагат универсалните етични норми, Ванеса и множеството жени като нея трябваше да се преструват. Е, това не беше чак толкова трудно. През по-голямата част от живота си се беше преструвала за едно или друго. Понякога се питаше дали сама знае кое в живота й е истинско и кое — измислено.

Но и това нямаше значение. Тя щеше да постъпи и сега според обичайното си правило. Ще се погрижи за това, което беше най-важно за самата нея. Не дължеше на Тони каквото и да било. Беше го хранила и обличала, и му бе осигурила покрив над главата до момента, когато той замина да следва. Ако можеше да се говори за дълг, то по-скоро той трябваше да бъде задължен на нея.