Читаем Кървав лабиринт полностью

— Дължа ви голяма благодарност, задето успяхте да се справите така добре с коляното на сина ми — каза Ванеса с най-очарователния си глас. — За него щеше да бъде много трудно да свикне с мисълта, че е останал инвалид.

— Това важи за повечето хора — лекарката се обърна към Тони. — Доколкото виждам, са успели да ви свалят дренажите, без да ви убият.

Той й отвърна с уморената усмивка на старец.

— На косъм беше. Струва ми се, че когато ме раниха, не болеше толкова.

Госпожа Чакрабарти повдигна вежди.

— Вие, мъжете, сте като малки деца. Добре, че не се налага вие да раждате, иначе човечеството отдавна щеше да е изчезнало. И така, сега смятам да махнем тази огромна, тежка шина и ще видим какво ще стане после. Ще ви боли ужасно, но ако болката наистина е непоносима, и без това няма никакъв смисъл да се опитвате да ставате.

— Е, аз ще тръгвам — обади се Ванеса. — Никога не съм можела да го гледам как страда.

Тони преглътна лъжата й. Важното беше тя да се махне.

— Е, да видим какво е най-лошото, на което сте способни — каза той, когато Ванеса затвори вратата зад себе си. — По-жилав съм, отколкото изглеждам.

* * *

Стейси Чен също беше по-жилава, отколкото изглеждаше. Налагаше й се да бъде. Въпреки феноменалните й таланти в областта на програмирането и системния анализ, не бяха много нещата, които бе успяла да постигне с лекота. Можеше да се предположи, че в света на информационните технологии няма да съществуват предразсъдъци по отношение на пола, че имигрантският й произход няма да бъде пречка за нея, но се оказа, че и в тези среди хората са предубедени като навсякъде другаде. Това беше и причината тя да загърби възможността за блестяща академична кариера и да избере работата в полицията. Спечели първия си милион още като студентка с хитро написана програма, която успя да продаде на американски софтуерен гигант — компанията имаше нужда от обезопасяване на операционната си система срещу евентуални софтуерни конфликти. Но успехът й бе съпроводен с подчертано снизходително отношение към нея и тя разбра, че не желае да става част от този свят.

Докато в полицията човек беше съвсем наясно с положението си. Никой не се преструваше, че полът и етническият произход не са от значение — с изключение на големите шефове, които така или иначе бяха отдалечени от истинската работа. Никой не отричаше съществуването на предразсъдъци, но така поне беше честно. Тя приемаше всичко това, защото работата в полицията й даваше възможност да се рови във виртуалното съществуване на хората. Можеше да чете електронната им поща, да открива склонности към перверзни и да изравя тайни, които те считаха за дълбоко погребани. И всичко това съвсем законно.

Хубаво беше и това, че ангажиментът в полицията изключваше конфликт между това, което работеше, за да си изкарва заплатата, и работата на свободна практика. Месечната й заплата едва-едва покриваше режийните разноски по елегантното жилище на последния етаж на една от сградите в центъра на града, но изобщо не можеше да й осигурява шитите по поръчка костюми и блузи, с които ходеше на работа. Останалата част от приходите й — а те бяха значителни — идваха от програмите, които създаваше у дома, на собствените си компютри. Това беше единият аспект на работата, който й осигуряваше удовлетворение. Другият беше възможността да се рови в личното пространство на другите. Да, вече бе успяла да се сдобие с това, което винаги бе искала, но Бог й бе свидетел, че си го беше заслужила.

Неприятно беше единствено това, че от време на време се налагаше да общува директно с хора. По някаква причина в полицията все още цареше убеждението, че ще постигнеш по-добър резултат, ако дишаш един и същи въздух с хората, които разпитваш. Много ретро, в стила на двайсети век, мислеше Стейси, когато навигационната система в колата й съобщи, че е стигнала до търсената улица.

Централата на „Най-хубавите дни от нашия живот“ не приличаше на нито един от офисите на софтуерни компании, които Стейси бе посещавала. Намираше се в една типична за предградията къща близнак, в покрайнините на Престън, пътят от там до магистралата М-6 беше кратък, но постоянно задръстен с превозни средства. Стори й се странно, че компания, която само преди месеци се бяха опитали да изкупят срещу милиони долари, е разположена в този сандък, строен през седемдесетте години, който струваше най-много сто — двеста хиляди. Но това беше адресът, вписан във фирмения регистър, същия адрес беше получила и по електронната поща.

Външната врата се отвори, докато Стейси излизаше от колата, и една жена, наближаваща трийсетте, облечена в изподрани по модата джинси и широка тениска с емблемата на И-грите на Британската общност, застана на прага и й се усмихна дружелюбно.

— Вие трябва да сте детектив Чен — каза тя. Акцентът й подсказваше, че е родена някъде в Корнуол или Девън. — Заповядайте.

Стейси, която се беше постарала да се облече в стила на компютърните маниаци — с леки памучни панталони и блуза с качулка, отвърна на усмивката й.

— А вие сте Гейл.