Читаем Кървав лабиринт полностью

Дороти се върна с лист хартия в ръка и го подаде на Карол. Докато домакинята наливаше още кафе, Карол прочете писмото от директора на гимназия „Харистаун“, в което канеше Том Крос за отговорник по сигурността на предстоящото благотворително празненство. В долния край на писмото Крос беше записал името Джейк Андрюс, един телефонен номер и името на някакъв ресторант. Отдолу, с различна химикалка, но със същия почерк, бе записана вчерашната дата, името на кръчма в Темпъл Фийлдс, и часът — 13:00.

— Знаете ли кой е Джейк Андрюс? — попита Карол.

— Той организираше празненството. Том каза, че щяло да бъде в замъка Панал. Двамата с Джейк обядваха преди две седмици в онзи скъп френски ресторант на гърба на старата пивоварна. Вчера имаха среща в кръчмата „Шлюзовете Кампиън“, откъдето Джейк щеше да го заведе у дома си — беше го поканил на обяд. А вие какво мислите, че е станало? — попита Дороти. — И Джейк ли е мъртъв? И с него ли се занимавате?

— За първи път чувам името му. Знаете ли адреса му?

Дороти завъртя отрицателно глава.

— Доколкото разбрах от Том, щяха да се срещнат в кръчмата, защото не било лесно да се намери адреса на Джейк. Той беше казал на Том, че ще е по-лесно да се видят в кръчмата и да отидат оттам заедно в апартамента му.

Карол се опита да прикрие разочарованието си. Този случай беше изпълнен със спънки. Всеки път, когато попаднеха на някакво подобие на следа, тя ги отвеждаше в сляпа улица.

— А казвал ли е Том нещо друго за Джейк Андрюс?

Дороти помисли за миг, галейки брадичката си със странно движение, което напомни на Карол мъж, поглаждащ брадата си. Накрая поклати глава.

— Казваше, че човекът си разбирал от работата — това беше всичко. Тогава ли е станало?

— Все още не знаем. А преди да се срещне с Джейк — имал ли е среща с още някой?

Дороти поклати глава.

— Не би имал време. Таксито му пристигна в дванайсет и половина. Точно навреме, за да го откара до другия край на Темпъл Фийлдс.

Карол не възрази.

— А да е получавал някакви заплахи? Споменавал ли е някога, че има врагове?

— Нищо конкретно — Дороти отново поглади несъществуващата си брада. — Както казах, хората, които може да са имали зъб на Том, не биха се заели с нещо толкова сложно. Той знаеше, че има места в Брадфийлд, където е по-добре да не се мярка. Прекалено много от обитателите им бяха се озовали в затвора с негова помощ. Но той не живееше в страх, не се боеше за живота си, главен инспектор Джордан. — Бисът й секна за миг. — Живя живота си пълноценно — лодката, голфът, градината… — наложи й се да спре за миг. Постави ръка на гърдите си и затвори очи. Когато се посъвзе, се приведе толкова близо до Карол, че тя можеше да види ясно всяка бръчка по лицето й. — Хванете този, който е извършил това. Хванете го и се постарайте да отиде в затвора.

Усещането да се озове отново у дома беше странно. Нищо чудно, че се говореше за адаптация към живота в институции. Беше отсъствал само седмица, а имаше чувството, че способностите му са били засегнати. Влезе заедно със Санджар в дневната и обзет от облекчение, се отпусна тежко в едно от креслата.

— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.

— Какво ви се е случило?

Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.

— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.

Санджар го посочи с пръст.

— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.

— Така ли?

— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.

Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.

— Не достатъчно добре. Един човек загина.

— Е, така е. Разбирам как се чувствате.

— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?

Санджар се загледа в камината и въздъхна.

— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.

— Съжалявам.

Санджар го изгледа подозрително.

— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.